Господин Есмънд се усмихна учтиво, стана и се насочи към вратата.
— Мога ли да ви се обадя? — изведнъж попита Фергюсън.
— Имате визитката ми. Можете да ме намерите на този номер до пет часа. Но дотогава трябва да решите. Времето е пари, а ние трябва да спазваме графика си.
— Разбира се — отвърна Фергюсън. Той се засмя глупаво. — Още не мога да повярвам и дума от казаното. Дори не знам цените ви.
— Мога да ви уверя, че са приемливи. Особено за човек във вашето положение.
— Но да знаете, ще отрека, че изобщо съм ви виждал или знам нещо за вас.
— Естествено.
— И вие ще отговорите на този телефон?
— До пет часа следобед. Приятен ден, господин Фергюсън.
След като Есмънд си тръгна, Фергюсън установи, че ръцете му треперят. Разговорът го беше разстроил и той реши веднага да си наложи да го забрави.
Но не беше толкова лесно. И въпреки че се надвеси с желание над документите и се насили да работи, той си спомняше всяка дума от онова, което бе казал Есмънд. Служба „Чистота“ бе открила, кой знае как, недостатъците на жена му. Есмънд бе казал, че тя е свадлива, че ругае и натяква. Беше принуден да признае тези истини, колкото и да му беше неприятно. Когато застанеш отстрани и погледнеш без предразсъдъци, виждаш нещата такива, каквито са.
Той се върна към работата си. Но госпожица Дейл влезе със сутрешната поща и Фергюсън бе принуден да се съгласи, че тя е страшно привлекателна.
— Има ли нещо друго, господин Фергюсън? — попита тя.
— Моля? О, не, засега не — каза Фергюсън. Той остана загледан във вратата дълго след като тя бе излязла.
Беше му невъзможно да работи повече. Реши веднага да си тръгне за вкъщи.
— Госпожице Дейл — каза й той, докато обличаше палтото си, — аз излизам. Но се опасявам, че се е събрала доста работа. Дали ще ви бъде възможно да поработите с мен една-две вечери през седмицата?
— Разбира се, господин Фергюсън.
— Няма ли да попреча на социалните ви контакти? — опита да се позасмее Фергюсън.
— Никак, господине.
— Ще се опитам… Ще се опитам да го направя в удобно за вас време. А сега, на работа. Довиждане.
Той бързо се измъкна от службата със зачервено лице.
Вкъщи жена му тъкмо излизаше от банята. Госпожа Фергюсън беше дребна, плоска женица, с малки нервни бръчки около очите. Изненада се, като го видя.
— Рано се прибираш — каза тя.
— Има ли нещо лошо в това? — попита Фергюсън с ярост, която го изненада.
— Разбира се, че не.
— Че какво искаш? Да умра в онази канцелария ли? — изсумтя той.
— Не съм казала такова…
— Моля те, не спори с мен. Не ми натяквай.
— Че аз не натяквам! — извика жена му.
— Ще си полегна — заяви Фергюсън.
Той се качи горе и застана пред телефона. Нямаше никакво съмнение. Всичко, което бе казал Есмънд, беше вярно.
Той погледна часовника си и се изненада, че вече е пет без петнайсет.
Фергюсън започна да се разхожда пред телефона. Погледна визитната картичка на Есмънд и пред очите му заплува стройната и красива фигура на госпожица Дейл.
Той набра номера.
— Служба „Чистота“. На телефона Есмънд.
— Обажда се Фергюсън.
— Да, господине. Какво решихте?
— Реших… — Фергюсън стисна слушалката. Каза си, че има пълното право да го направи.
И все пак, те бяха женени цели седемнайсет години. Седемнайсет! Имаха и добри дни, както и лоши. Честно ли беше? Наистина ли беше честно?
— Какво решихте, господин Фергюсън? — повтори Есмънд.
— Аз… Аз, не! Не желая услугата! — извика Фергюсън.
— Сигурен ли сте, господин Фергюсън?
— Да, напълно. Вие трябва да сте незаконни! Приятен ден, господине.
Той затвори и веднага усети как от плещите му се смъкна огромен товар. Бързо слезе долу.
Жена му готвеше говежди ребра — ястие, което той изобщо не обичаше. Но това нямаше значение. Беше готов да не обръща внимание на дребните досадни проблеми.
На външната врата се позвъни.
— О, това трябва да са от пералнята — каза госпожа Фергюсън, като се опитваше да разбърква едновременно салатата и супата. — Ще отвориш ли?
— Разбира се.
Изпълнен с новопридобито самоуважение, Фергюсън отвори вратата. Навън стояха двама униформени мъже, които носеха голям платнен чувал.
— От пералнята ли?
— Служба „Чистота“ — каза единият от мъжете.
— Но аз ви казах, че не желая…
Двамата мъже го хванаха с умение, явно придобито от дълга практика, и го напъхаха в чувала.
— Не можете да направите такова нещо! — замята се Фергюсън.