Тери Бисон
Служебен романс
Тери Бисон отново е невероятен. Както винаги той пише по собствения си начин, който е неповторим. През миналата година негова тема бе виртуалната реалност, а сега — преобразуваната скучна реалност на служебните компютри. Разбира се най-голямото му постижение през последните няколко години не бе късият фантастичен разказ, а завършването на вторият роман на Уолтър Милър-младши — „Свети Аейбовиц и дивата кобила“, представящ ни бъдещето и явяващ се като естествено продължение на класическата творба „Кантата за Аейбовиц“. Помощта на Бисон е била наложителна, тъй като Милър е бил на смъртно легло. И наистина той се е справил превъзходно. В романа всеки може да забележи сатиричната ирония в стила на Милър, преподнесена с чудесно чувство за хумор, така неразривно свързана със сериозната част от работата, което обаче съвсем не е в стила му. Милър винаги бе заявявал, разбира се с чувство за хумор, че ще успее да завърши творбата (той работи върху нея повече от десет години) или че най-малкото е длъжен да го стори. Настоящият разказ за първи път се появи в списание „Плейбой“ и особено много се хареса на компютърните маниаци. Но дори и никога да не сте ползвали компютър или дори само да сте чували за „Майкрософт“, то би трябвало чудесно да разберете предложения хумор.
Когато Кен678 видя за първи път Мери97, той се намираше в Автентичния Общински Жилищен Комплекс и чакаше на опашка за заключителния етап на случайните запознанства. Тя беше заела две пространства пред него: синя пола, оранжева връзка, леко издута бяла блузка, изобщо всичко си беше като на всяка друга женска икона. Той все още не знаеше, че се казва Мери, дори не успя да разгледа лицето й. Но с двете си ръце, по някакъв старомоден маниер държеше „папка“ и когато опашката зави напред, забеляза ноктите на пръстите й.
Бяха червени.
Когато опашката отново се появи и направи завой, тя си беше отишла. Кен беше заинтригуван, но бързо забрави за нея. Беше най-натовареното време на годината и тичаше като луд от „повикване“ до „задача“. По-късно през тази седмица той я видя отново, докато беше направил пауза с един отворен „прозорец“ в „коридор“ между „копия“ и „препратки“. Докато минаваше край нея, той обърна своята „папка“ встрани — беше научил този трик. Отново видя тези червени нокти, това беше много любопитно.
Нокти на пръсти не съществуваха в „алтернативно меню“.
В „цветното меню“ нямаше „червено“.
Кен използва уикенда, за да направи визита на майка си в нейната къща. Беше по случай рождения й ден, годишнина или нещо от този род. Той ненавиждаше уикендите. Беше израсъл използвайки „лицето на Кен“ и без него се чувстваше неудобно. Мразеше и старото си име, с което майка му настояваше да го повика. Мразеше безжалостните и плашещи неща, които се намираха отвън. За да избегне паниката, Кен затвори очи и започна да си бръмчи със затворена уста — навън от тук, той можеше да прави и двете неща заедно — опитваше се да симулира мирния бръм на службата.
Но това не замести истинските неща и Кен не можа да се успокои, докато седмицата отново не започна и той не се върна вътре. Обичаше мекото електронно бръмчене на търсещите машини, оживения поток на иконите, матовия блясък на коридорите и блестящите прозорци, с техните успокояващи гледки на вътрешната среда. Той обичаше своя живот и работата си.
През тази седмица срещна Мери, по-скоро тя го срещна.
Кен678 току-що бе възстановил „папка с документи“, за да я предаде на „претърсване“ и после за „печат“. През неясните очертания на иконите отпред, можеше да забележи, че на „търговски отпътуващи автобуси“ го очаква дълга опашка, така че той се спря в един „коридор“, мястото за чакане го окуражаваше в зоните с висок трафик.
Кен отвори „прозорец“, за да остави „папката“ на долния му перваз. В него разбира се нямаше въздух, но в замяна на това имаше чудесен изглед. Гледката бе като всяка в „прозорец“ на „Майкросърф офис“ 6.9: калдъръм и спокойни кафенета с цъфнали кестени пред тях. Април в Париж.
Кен дочу глас да казва:
— Не е ли красиво?
— Какво? — попита той смутено. Беше невъзможно две икони да се появят в един и същи „прозорец“, но тя вече стоеше пред него. С червените си нокти и всичко останало.
— Април в Париж — рече.
— Зная. Но как…?
— Научила съм малък номер — показа тя нейната „папка“, която стоеше върху неговата, и то доста възбуждащо.
— И ти го направи? — завърши той, защото това беше извън неговата компетентност. Тя имаше лицето на Мери, а то както често се случва, беше неговото любимо лице. А също и червени нокти.