— Всеки, който правилно изравни „прозореца“, ще ни прочете като една икона.
— Вероятно ще прочете само правилният параграф — отбеляза Кен. — Поясни чисто.
— Името е Мери — отвърна тя. — Мери97.
— Аз съм Кен678.
— През миналата седмица ти се забави, когато минаваше край мен. Също чист номер. Представям си, че си го направил само поради цената на запознанството. Повечето от работохолиците, тук, в градската палата са доста необщителни.
Кен й показа собствения си номер с „папката“, но тя изглежда вече го знаеше.
— Колко пъти си била в „търговския център“? — попита той.
— Достатъчно дълго.
— Защо тогава не съм те виждал по-рано?
— Възможно е да си ме видял, но да не си ме забелязал — отвърна тя и повдигна ръката с червените нокти. — Не винаги съм имала точно такива — поясни тя.
— Откъде ги намери?
— Това е тайна.
— Те са привлекателно чисти.
— Чисти или привлекателни?
— И двете.
— Флиртуваш ли с мен? — попита тя и се усмихна с усмивката на Мери.
Кен се опита да измисли отговор, но беше твърде бавен. „Папката“ й проблесна, мястото за чакане се прекъсна и тя вече си бе отишла.
По-късно, след няколко периода през същата седмица, той отново я забеляза и спря в един отворен „прозорец“, между „копия“ и „проверка за точност“. Той плъзна „папката“ си върху нейната, изравни правилно и отново стоеше пред нея, гледайки в „Пролет в Париж“.
— Научил си се да ставаш по-бърз — каза тя.
— Имах добър учител — отвърна той и произнесе това, върху което бе премислял много пъти: — И какво ако съм?
— Какво си?
— Флиртувал.
— Това би било о’кей — отвърна тя и се усмихна с усмивката на Мери.
За първи път Кен678 желаеше лицето на Кен да има усмивка. „Папката“ му премигваше, но все още не искаше да напуска. — Колко пъти си била в „търговския център“ — отново я попита.
— Винаги — каза тя. Разбира се преувеличаваше, но в известен смисъл това беше вярно. Беше казала на Кен, че е била в градската палата преди да инсталират „Майкросърф офис 6.9“ — Преди него записите се съхраняваха в мазето — продължи Мери. — Бяха в метални чекмеджета и можеха да се вземат с ръка. Аз помогнах всичките да ги вкарат в диск. „Входни данни“, така се наричаха.
— „Влизане“ ли?
— Това беше преди невралния интерфейс. Ние стояхме ИЗВЪН и стигахме до тях чрез клавиатура, после гледахме през нещо като „прозорец“, наричаха го „монитор“. В „офиса“ нямаше никой. Нямаше и „Април в Париж“. Той беше добавен, за да предпазва от клаустрофобия.
Кен678 го пресметна наум. На каква възраст беше Мери? На петдесет и пет или на шейсет години?
Нямаше значение. Всички икони са млади и всички жени са красиви.
Кен никога не беше имал приятел в „офиса“, да не говорим за приятелка. Разбра, че бърза с неговите „повикване“ и „задача“, само за да обикаля по „коридорите“ и да търси Мери97. Обикновено я намираше в някой отворен „прозорец“ вторачена в паважа, малкото кафене и цъфтящите кестени. Мери бе влюбена в „Април в Париж“.
— Колко романтично е там — отбеляза тя. — Можеш ли да си представиш да хвърчиш по булеварда?
— Предполагам — отвърна Кен, но всъщност не можеше. Той не обичаше такива въображаеми неща. Предпочиташе реалния живот в „Майкросърф офис 6.9“. Харесваше му да стои в „прозореца“ срещу нея, да чува нежния глас на Мери и да отвръща с дълбокия глас на Кен.
— Как дойде тук? — попита го тя.
Кен й разправи, че е бил нает временно, а документите му от средата на века са били пренесени по дълга вита стълба и от „архивни“ са станали „активни“.
— Разбира се, тогава не се казвах Кен — рече той. — Всички временно наети икони по това време бяха сиви, нямаше мъжки и женски. Ние бяхме неврално интерфейсни чрез специални каски, вместо с ушни халки. Никой от квалифицираните работници в „офиса“ не говореше с нас, дори не ни забелязваше. Работехме по четиринайсет, петнайсет периода дневно.
— И това ти хареса — каза Мери.
— Заобичах го — призна Кен. — Намерих, каквото търсех. Обичах да съм вътре.
И той й разправи колко чудесно и странно се е почувства, когато за първи път е станал икона. Да виждаш себе си, как се разхожда наоколо и като че ли тялото ти едновременно се намира вътре и вън.
— Сега ми изглежда напълно нормално, разбира се — добави той.
— Така е — каза Мери и се усмихна с очарователната усмивка на Мери.
Минаха няколко седмици, преди Кен да набере смелост да направи това, което бе замислил като „неговият ход“.
Те бяха в прозореца, където за пръв път бе разговарял с нея, в „коридор“ между „копия“ и „проверка за точност“. Ръката й бе поставена върху долния перваз на „прозореца“, червените й нокти проблясваха и той постави своята ръка върху нейната. Дори в действителност да не можеше да я усети, чувстваше се добре.