— Време е да се връщам — каза Кен. — „Папката“ ми ще премигва като луда.
— Разбирам те, всичко е наред. Идвай и ме виждай понякога — помоли тя. — И не заявявай, че се чудиш.
Кен678 кимна в знак на съгласие, дори Кен да не можеше да направи този жест. Беше опънат като струна на лък. Мери97 отвори менюто. Келнерът пристигна и той посочи КЪЩА.
Следващите две седмици Кен678 прекара, работейки като луд. Целият беше потънал в „Майкросърф офис 6.9“. Щом „папката“ му премигнеше, излизаше навън — на „повикване“, „тройни задачи“, движейки се с голяма скорост по „коридорите“. Той избягваше „коридори“ между „копия“ и „проверка за точност“, така както избягваше и „преглед“. Веднъж почти се спря пред познатия до болка „прозорец“. Но не погледна към „Април в Париж“, беше толкова самотно да го прави без Мери.
Изминаха четири седмици, преди Кен678 да се върне в „стаята без прозорци“, чрез „прегледа“. Той се боеше да види картите върху масичката с форма на сърце. Ала картите, заедно с нея бяха изчезнали. Забеляза, че надписите по стената са изтрити, сигурно бяха минали през „оптимизатор“. Изглежда, че цялата „стая“ е била изтрита и след това отново препрограмирана.
Когато я напусна, се чувстваше само самотен. Беше дълбоко опечален.
През следващата седмица отново посети „стаята“ и я намери пълна с празни „папки“. Може би някоя от тях е била Мери97. Сега, след като „великденското яйце“ също беше изчезнало, той се чувстваше не дотолкова виновен, че няма намерение да види Мери97. Кен отново бе свободен да обича „Майкросърф офис 6.9“, свободен да се наслаждава на мекото електронно бръмчене, на заетия поток на „иконите“ и на тихите опашки. Но поне веднъж в седмицата той се спираше в „коридора“ между „копия“ и „проверка за точност“ и отваряше „прозореца“. Тогава всеки можеше да го намери загледан в „Април в Париж“. Кестените цъфтяха, паважът блестеше, вдървените фигури се мяркаха в далечината. Кафенетата бяха почти празни. Самотно силуетче седеше на малка масичка, сигурно беше тя.
Казват, никога не можеш да се съвземеш от първата любов. „По онова време Мери97 би трябвало да бъде първата ми любов“ — предпочиташе да мисли Кен678. Той обичаше да си спомня червените нокти на ръцете й, нежният глас и усмивката на Мери, зърната на гърдите й — големи и кафяви като препечени бисквитки и малките й, полусмъкнати френски гащички.
Фигурката в кафенето би трябвало да бъде Мери97. Кен678 се надяваше да е така. Той се надяваше, че всичко е наред с нея в „Април в Париж“. Надяваше се също, че е щастлива както някога беше. Надяваше се и да е чудесно опечалена.
Но погледнете: „папката“ му премигва като луда, мястото за срещи е прекъснато и е време да си върви.