След като се върна отново в своето легло, без да пали лампите, Кристин се загледа в тъмния таван. Тя не беше в състояние да заспи. Продължаваше да очаква внезапен звук от разбито стъкло или насилвана врата, но нощта остана спокойна.
Само февруарският вятър наруши нощното спокойствие с един случаен буен порив.
В своята стая, Джоуи загаси лампата, която неговата майка беше оставила за него. Тъмнината беше абсолютна.
Бренди скочи върху леглото, където никога не се качваше (едно от правилата на мама: никакво куче в леглото), но Джоуи не го отблъсна. Бренди се намести и беше добре дошъл.
Джоуи слушаше как нощният вятър сумти и докосва къщата и му приличаше на живо същество. Той издърпа одеялото чак до носа си, сякаш то беше щит, който би го предпазил от всякакво зло.
— Тя продължава да е някъде там навън — каза то след малко.
Кучето повдигна квадратната си глава.
— Тя чака, Бренди.
Кучето повдигна едно ухо.
— Тя ще се върне.
Кучето глухо изръмжа.
Джоуи постави едната ръка върху рунтавия си другар.
— Ти също знаеш това, нали, приятелю? Ти знаеш, че тя е там навън, нали?
Бренди излая тихо.
Вятърът стенеше.
Момчето се вслушваше.
Нощта отиваше към зазоряване.
4.
Посред нощ, Кристин слезе по стълбите до стаята на Джоуи, за да го види. Лампата, която тя беше оставила запалена, сега бе загасена, а спалнята беше черна като гробница. Страх спря дъха й за момент. Но когато щракна светлината, видя, че Джоуи е в леглото, заспал, в безопасност.
Бренди също беше се разположил удобно в леглото, но се събуди, когато Кристин запали светлината. Той се прозя, облиза се и й отправи един поглед, пълен с кучешка вина.
— Ти знаеш правилата, рунтавелко — прошепна тя. — Слез на пода.
Бренди слезе от леглото без да събуди Джоуи, промъкна се до най-близкия ъгъл и се сгуши на пода. После я погледна сънено.
— Добро куче — прошепна тя.
Той махна с опашка, помитайки килима около себе си.
Кристин загаси лампата и тръгна обратно към своята стая. Беше направила само една или две крачки, когато чу шум от движение в стаята на момчето. Тя знаеше, че това е Бренди, който се връщаше към леглото. Тази нощ обаче не я беше особено много грижа, дали Джоуи ще има кучешки косми по чаршафа и одеялото си. Тази нощ, единственото нещо, което имаше значение, беше Джоуи да бъде в безопасност.
Кристин се върна в леглото си и започна да дреме на пресекулки. Тя се мяташе, въртеше и мърмореше в съня си, докато нощта пълзеше към зората. Кристин виждаше в съня си една старица със зелено лице, зелена коса и дълги зелени нокти, които бяха закривени като на хищно животно.
Най-после се съмна. Сутринта беше слънчева. Дяволски слънчева. Кристин се събуди рано, а проникналата през прозорците на спалнята й светлина я караше да примигва. Очите й бяха замъглени, чувствителни и кървясали.
Тя взе един продължителен горещ душ, който изпари част от умората й. После се облече за работа в кафява блуза, семпла сива пола и сиви обувки.
Кристин пристъпи към голямото огледало на вратата на банята и критично се заоглежда, въпреки че взирането в собственото си отражение винаги я смущаваше. Нямаше никаква мистерия относно нейната срамежливост. Тя знаеше, че нейното смущение е резултат от нещата, на които е била научена по време на Загубените Години, между нейния осемнадесети и двадесети рожден ден. През този период тя беше се борила да отхвърли цялата си суетност и една голяма част от своята индивидуалност, защото от нея се изискваше тогава сива еднообразност. Бяха очаквали от нея да бъде непретенциозна, прекалено скромна и откровена. Всяка грижа за външния й вид и всяка най-малка гордост в погледа й би довела до бързи дисциплинарни мерки от страна на нейните началници. Въпреки че Кристин беше оставила тези тъжни години на самота и тези събития зад себе си, те продължаваха да имат върху нея забавящ ефект, който тя не можеше да отрече.
Сега, почти като тест за това до каква степен беше триумфирала над Загубените Години, тя се пребори със смущението си и решително изследва своето огледално изображение с толкова голяма суета, колкото можа да призове от една душа, полуочистена от нея. Кристин имаше хубава фигура, въпреки че нямаше тяло, което, ако бъдеще показано по бикини, биха могли да бъдат продадени един милион плакати с него. Краката й бяха тънки и добре оформени. Бедрата й се разширяваха точно колкото беше необходимо и беше твърде тънка в талията, което правеше бюста й (среден по големина) да изглежда по-голям, отколкото беше в действителност. На Кристин понякога й се искаше да има голям бюст като Вал, но Вал беше казала, че големите гърди са по-скоро проклятие, отколкото дар, че е също като да носиш навсякъде чифт дисаги и че понякога, вечер, рамената я боляха от тежестта на този товар. Дори ако казаното от Вал беше истина, а не добронамерена лъжа, изречена от симпатия към тези, които бяха по-малко надарени, Кристин желаеше да има големи цици и знаеше, че това желание, тази безнадеждна суетност, беше една очевидна реакция срещу и отхвърляне на всичко, на което бяха я учили на това мрачно място, където беше живяла от осемнадесетата до двадесетата си година.