Бренди. Неговото рунтаво златисто тяло лежеше на края на входната площадка близо до стълбите, а главата му лежеше непосредствено до вратата, при краката й. Кучето беше обезглавено.
5.
Кристин и Джоуи седяха на бежовото канапе във всекидневната. Момчето повече не плачеше, но все още изглеждаше шокирано.
Полицаят, попълващ протокола, офицерът Уилфорд, седеше в едно от креслата стил Кралица Ана. Той беше висок и плещест, с груби черти, рунтави вежди и много самонадеян. Уилфорд беше от вида хора, които се чувстват като у дома си само навън и особено в горите и планините на лов и риболов. Той седеше на самия край на креслото и държеше своя бележник на коленете си, което беше една забавно превзета поза за човек с неговия ръст. Очевидно се безпокоеше да не го измачка или изцапа.
— Но кой е пуснал кучето навън? — заинтересува се той, след като беше задал всички въпроси, които бе успял да се сети.
— Никой — отвърна Кристин. — Излязъл е сам. В долния край на кухненската врата има вратичка.
— Аз я видях — каза Уилфорд. — Не е достатъчно голяма за куче с тоя ръст.
— Зная. Тя беше тук, когато купихме къщата. Бренди почти никога не я използваше, но когато много искаше да излезе и наоколо нямаше никой, който да го пусне, той можеше да се сниши, да свие корема си и да се промуши през тази малка вратичка. Имах намерение да я закова, защото се боях, че може да се заклещи. Ако я бях заковала, сега Бренди щеше да е жив.
— Вещицата го е убила — каза тихо Джоуи.
Кристин прегърна сина си.
— И така, вие може би мислите, че те са използвали месо или бисквити за кучета, за да го подмамят навън ли? — попита Уилфорд.
— Не — отвърна твърдо Джоуи; отговаряйки вместо майка си и очевидно обиден от предположението, че лакомия може да е станала причина за смъртта на кучето. — Бренди е излязъл, за да ме защити. Той знаеше, че старата вещица продължава да се върти наоколо и е отишъл да я разкъса, но се е случило така, че… тя го е победила.
Кристин чувстваше, че предположението на Уилфорд е може би правилното обяснение, но знаеше също, че Джоуи би приел по-леко смъртта на Бренди, ако можеше да повярва, че неговото куче е умряло за една благородна кауза.
— Бренди беше много смело куче — каза тя — и ние се гордеем с него.
— Да, сигурен съм, че имате пълното право да се гордеете — съгласи се Уилфорд. — Златистият ретривър е една толкова благородна порода. Има мила муцуна и благ характер.
— Вещицата го уби — повтори Джоуи, сякаш вцепенен от тази ужасна реалност.
— Може би, не — каза Уилфорд. — Може би, това не е била старицата.
— Ами, разбира се, че е била тя — възрази Кристин мръщейки се.
— Аз разбирам колко ви е разстроил вчерашният инцидент на Сауд Коуст Плаца — каза Уилфорд. — Разбирам колко сте склонни да свързвате старицата със смъртта на кучето. Но няма никакво солидно доказателство, никакво реално основание да се мисли, че те са свързани. Може едно такова допускане да е погрешно.
— Но старицата беше на прозореца на Джоуи миналата нощ — каза гневно Кристин. — Аз ви казах това. Казах също й на полицаите, които бяха тук миналата нощ. Няма ли никой да се вслуша? Тя е била при прозореца на Джоуи и го е гледала през стъклото, а Бренди е лаял по нея.
— Но тя е била изчезнала, когато сте стигнала там — уточни Уилфорд.
— Да — съгласи се Кристин. — Но…
Усмихвайки се на Джоуи, Уилфорд го попита:
— Синко, абсолютно ли си сигурен, че точно старата дама е била на твоя прозорец?
— Да. Вещицата беше — отвърна буйно Джоуи.
— Защото, нали разбираш, когато си вдигнал поглед и си видял някой на прозореца, би било съвършено естествено за теб да си въобразиш, че това е била старицата. В края на краищата, тя вече те е била изплашила лошо по-рано този ден, така че е била в съзнанието ти. После, когато си запалил лампата и си хвърлил бегъл поглед на този, който е бил на прозореца, може би лицето на старицата е било така здраво фиксирано в съзнанието ти, че си видял нея, без значение кой в действителност е бил там.
Джоуи примигваше, без да е в състояние да проследи основанието на полицая. Той само упорито си повтаряше:
— Това беше тя. Вещицата.
— Склонен съм да мисля, че престъпникът е този, който по-късно е убил кучето — каза Уилфорд на Кристин, — но не и че престъпникът е бил старицата. Вие разбирате, че почти винаги, когато едно куче е убито, а това се случва по-често, отколкото мислите, постъпката не е на някой напълно непознат човек. Това е някой от жилищния блок, където живее кучето. Някой съсед. Аз мисля, че някой е обикалял наоколо, търсейки кучето, а не вашето малко момче, когато Джоуи го е видял на прозореца. По-късно той е намерил кучето и го е убил.