„… всички тези отминали години…“
Това сякаш беше вчера.
Кристин не можеше да разкаже на Чарли Харисън всичко за своята майка и за това клаустрофобично детство в сенчести стаи, сред тежка викторианска мебелировка и тежък викториански блясък, защото щяха да й бъдат необходими часове за обясняване. Освен това, Кристин не търсеше съжаление и по природа не беше от този вид личности, които споделяха интимни подробности от своя живот с други, нито дори с приятели, а да не говорим за непознати като този мъж, колкото и симпатичен да беше той. Тя загатна за своето минало само с няколко изречения, но от изражението на лицето му помисли, че той е почувствал и разбрал повече, отколкото беше му казала. Може би болката от това беше в очите и лицето й и се четеше по-лесно, отколкото предполагаше тя.
— Тези години бяха по-лоши за Тони, отколкото за мен — каза тя на детектива. — Главно защото на всичкото отгоре, което Евелин очакваше от него, тя искаше също той да стане свещеник. От рода Джиавети в нейното поколение имаше двама свещеници и те бяха най-уважаваните членове на фамилията.
В добавка към традицията в рода Джиавети да служи на църквата, Евелин беше религиозна жена и дори без тази семейна история, тя щеше да настоява Тони да стане свещеник. Настояването на Евелин беше успешно, защото от частното църковно училище той беше отишъл право в семинарията. Тони нямаше никакъв избор. На дванадесетгодишна възраст Евелин беше промила мозъка му и за него беше невъзможно да си представи, че би могъл да бъде нещо друго освен свещеник.
— Евелин очакваше Тони да бъде енорийски свещеник — каза Кристин на Чарли Харисън. — Може би накрая монсеньор или дори епископ. Както казах, тя имаше високи изисквания. Но когато Тони се подстрига за монах, той помоли да бъде назначен на мисионерска работа и замина за… Африка. Майка беше така разстроена. Вижте, в Църквата, както в правителството, пътят, по който се изкачваш нагоре по йерархичната стълбица, е главно чрез умело политиканстване. Но ти не можеш да имаш едно постоянно, видимо присъствие в коридорите на властта, когато си пратен на някаква далечна мисия в Африка. Майка беше бясна.
— Не бе ли избрал той работата като мисионер, защото е знаел, че тя ще бъде против нея? — попита детективът.
— Не. Проблемът беше, че майка виждаше свещеническия сан като един начин за Тони да повиши нейната репутация и репутацията на семейството. Но за Тони свещеническият сан беше една възможност да служи. Той взе на сериозно своето подстригване за монах.
— Все още ли е в Африка?
— Той е мъртъв.
— О. Съжалявам. Аз… — започна да се извинява Чарли Харисън, стреснат от този отговор.
— Загубата не е отскоро — увери го тя. — Преди единадесет години, когато аз бях ученичка в горните класове, Тони беше убит от терористи, африкански революционери. Известно време майка беше неутешима, но постепенно тъгата й даде път на един… силен гняв. В действителност, беше я яд, че Тони се е оставил да бъде убит, също като че ли беше избягал, както баща ми преди него. Тя ме накара да почувствам, че аз трябва да компенсирам разочарованието, което бяха й донесли татко и Тони. В моите собствени скръб, объркване и чувство за вина… аз казах, че искам да стана монахиня и Евелин… моята майка се хвана за тази идея. И така, след като завърших училище, по нейно настояване, аз отидох в манастир. Това беше едно нещастие…
Така много време беше минало оттогава, а Кристин, все пак, още живо си спомняше усещането, което изпита, когато за пръв път облече одеянието на послушник: неговата неочаквана тежест и изненадващо грубата черна материя, от която беше ушито. Спомняше си също начина по който закачаше широките поли по дръжките на вратите, мебелите и всичко, покрай което минаваше, тъй като не беше свикнала да носи толкова обемни дрехи. Улавянето в тази внушаваща респект униформа, спането в тясна каменна кабинка върху прост дървен креват, прекараните дни в мрачните и аскетично обзаведени килии на манастира — всичко това беше запечатано в нейното съзнание, въпреки усилията й да го забрави. Тези Загубени Години бяха така подобни на трудния живот във викторианската къща в Помона, че подобно на мислите за детството, всеки спомен за прекараните в манастира дни беше в състояние да стегне гърдите й и да спре дишането.