Тъмнозелен Шевролет, кола на компанията Клемет-Харисън, беше паркиран до Файърбърда на Кристин. На задната седалка седеше едно куче, което се взираше в тях през прозореца и когато Кристин го видя, дъхът й спря.
Това беше Бренди. Секунда или две тя стоя шокирана, не можейки да повярва на очите си. После тя схвана, че това, разбира се, не беше Бренди, а един друг златист ретривър, фактически със същия ръст, на същата възраст и със същия цвят на козината като Бренди.
Джоуи изтича напред и отвори вратата, а кучето изскочи, издавайки кратък дълбок радостен лай. То подуши краката на момчето и после подскочи, поставяйки лапи на раменете му като едва не го събори на земята.
Джоуи се засмя и разроши козината на кучето.
— Не е ли хубаво, мамо? Не е ли страхотно?
Тя погледна Чарли, чиято усмивка беше почти толкова голяма, колкото тази на Джоуи. Все още на тридесет фута от момчето, без да го е чула, Кристин заговори тихо с явно раздразнение:
— Не мислите ли, че някоя друга порода би била един по-добър избор?
Чарли изглеждаше смутен от нейния обвинителен тон.
— Искате да кажете, че е твърде голямо ли? — попита той. — Джоуи ми каза, че е същият ръст като кучето…
— Не само същия ръст. Това е същото куче.
— Искате да кажете, че Бренди е бил златист ретривър?
— Не съм ли ви казала?
— Никога не сте споменавали породата.
— О. Ами Джоуи не я ли спомена?
— Той изобщо не каза и дума.
— Това куче е едно точно копие на Бренди — каза с безпокойство Кристин. — Не зная дали това е добра идея. В психологично отношение имам предвид.
Джоуи се обърна към тях, държейки ретривъра за нашийника му и потвърди нейната интуиция, като каза:
— Мамо, Знаеш ли как възнамерявам да го кръстя? Бренди! Бренди Втори!
— Разбирам какво имате предвид — каза Чарли на Кристин.
— Той се опитва да отрече, че Бренди изобщо е бил убит — каза тя, — а това не е здравословно.
Неоновите лампи на паркинга светнаха, хвърляйки жълтеникава светлина в падащия здрач. Кристин отиде и застана до своя син.
Кучето я подуши, проверявайки я, наклони глава на една страна, като че ли се опитваше да си представи доколко е подходяща и накрая постави лапа върху крака й, сякаш търсеше нейното уверение, че тя ще го обича така много, както неговия нов млад господар.
Тъй като почувства, че вече е твърде късно да върне кучето обратно и да вземе друга порода и усети, че за лош късмет Джоуи вече се е привързал към него, Кристин реши да го спре да нарича животното Бренди.
— Миличък — каза тя, — аз мисля, че ще е по-добре да се спрем на някое друго име.
— Бренди ми харесва — възрази той.
— Но използването отново на това име… прилича на обида за първия Бренди.
— Наистина ли?
— Все едно, че се опитваш да забравиш нашия Бренди.
— Не! — извика яростно той. — Никога не мога да го забравя. — В очите му отново се появиха сълзи.
— Това куче трябва да си има свое собствено име — настоя кротко Кристин.
— Аз наистина харесвам името Бренди.
— Хайде. Помисли за някое друго име.
— Ами…
— Какво ще кажеш за… Принс.
— Не. Но, може би… Ренди.
Кристин се намръщи и поклати глава.
— Не, миличък. Измисли нещо друго. Нещо съвсем различно. Какво ще кажеш за нещо от… „Звездни войни“?
Няма ли да бъде хубаво да имаш куче на име Чубака?
— Да! Чубака! Ще бъде чудесно! — възкликна с просветнало лице Джоуи.
— Като че ли бе разбрало всяка дума и като гласно изразено одобрение, кучето излая веднъж и близна ръката на Кристин.
— Добре, нека сега сложим Чубака във вашия Файърбърд — каза Чарли. — Искам да се махаме оттук. Вие, Джоуи и аз ще пътуваме в Шевролета, а Франк ще шофира. Пит ще ни следва с вашата кола и Чубака. А, между другото, ние продължаваме да си имаме компания.
Кристин погледна в посоката в която сочеше Чарли. Белият пикап беше в далечния край на паркинга до половината в жълтеникавата светлина от лампата, а другата половина в сянка. Шофьорът не се виждаше зад тъмното предно стъкло, но тя знаеше, че той е там и ги наблюдава.