От чантата в краката си О’Хара беше извадил един бинокъл за нощно виждане. През него О’Хара виждаше много добре всичките сгради, които допираха задната част на парцелите по тази улица. Фасадите на тези къщи гледаха към друга улица, която беше успоредна на тази.
— Коя е къщата на Скавело? — попита Баумберг.
— О’Хара бавно се обърна надясно, гледайки по-нататък на север.
— Не е къщата зад тази — отвърна той. — Тя е следващата, с правоъгълния басейн и люлките.
— Не виждам никакви люлки каза Баумберг.
— Наляво от басейна — поясни О’Хара, подавайки му бинокъла. — Детска люлка и гимнастически уреди.
— Само през една къща — каза Баумберг.
— Да.
— Няма запалени лампи.
— Още не са се прибрали вкъщи.
— Може би те няма да се приберат.
— Ще дойдат — каза О’Хара.
— А ако не дойдат?
— Ще отидем да ги потърсим.
— Къде?
— Където ни изпрати Бог.
Баумберг кимна.
О’Хара отвори една от чантите за пране и извади оттам една пушка.
22.
Когато те свърнаха в квартала на Кристин и влязоха в района на нейната къща, Чарли попита:
— Виждате ли тази каравана?
До тротоара на отсрещната страна на улицата беше паркиран един пикап. За пикапа беше прикачен корпусът на една каравана. Тя беше съвсем обикновена. Кристин не й обърна голямо внимание, но внезапно й се стори зловеща.
— Това пак ли са те? — попита Кристин.
— Не. Това сме ние — отвърна Чарли. — Вътре съм поставил човек, който да държи под око всяко минаващо по улицата превозно средство. Той има камера с инфрачервен филм, така че може да заснема регистрационни номера дори и на тъмно. Има също и преносим телефон, така че може да позвъни във вашата къща, в полицията или да се свърже с мен.
Пит Локбърн паркира зеления шевролет пред къщата на Скавело, а Франк Ройтер изтегли Файърбърда на Кристин в алеята за паркиране.
Белият пикап марка „Форд“, който ги следваше, мина покрай тях. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато неговият шофьор го вкара в съседната улица, намери място за паркиране и изключи фаровете му.
— Аматьори — каза подигравателно Пит Локбърн.
— Арогантни негодници — добави Кристин.
Ройтер излезе от Файърбърда, оставяйки кучето вътре, и отиде до тяхната кола.
Чарли свали прозорчето, за да говори с Франк и същевременно поиска от Кристин ключовете от къщата. Тя ги извади от чантата си, а Чарли ги подаде на Франк.
— Прегледай я добре. Увери се, че никой не чака вътре — нареди му той.
— Веднага — отвърна Франк и разкопча сакото на костюма си, за да си осигури бърз достъп до оръжието в кобура под мишницата и се отправи по пътеката към главния вход.
— Оттам ли ще се появят лошите? — попита Джоуи.
— Нека се надяваме, че не, миличък.
Дърветата бяха много, а уличното осветление слабо и Чарли започна да се чувства неловко, че бездейства. Той също излезе от Шевролета и предупреди Кристин и Джоуи да стоят вътре. После застана от неговата страна на колата с гръб към Пит Локбърн, поемайки отговорност за приближаващите се в неговата посока.
От време на време някоя кола завиваше иззад ъгъла, влизаше в квартала, минаваше покрай тях или се отправяше към алеята за паркиране на някоя друга къща. Всеки път, когато виждаше някоя нова двойка фарове, Чарли ставаше напрегнат и поставяше дясната си ръка под сакото върху дръжката на револвера в кобура под мишницата.
Беше му студено. Искаше му се да си беше взел палто.
Слаби светкавици проблясваха в западното небе. Една далечна гръмотевица го накара да си спомни за товарните влакове, минаващи с грохот покрай запуснатата малка къща, в която бе израснал преди години в Индиана. Сега онова време му се струваше като друг век.
По някаква причина тези влакове изобщо не бяха за него символ за свобода и спасение, каквито може би са били за други момчета в неговото положение. За младия Чарли, който лежеше на тясното легло в малката стая и се опитваше да забрави последния изблик на пиянско насилие на баща си, шумът от тези влакове винаги напомняше, че живее в бедняшката част на града. Тътенът на тракащите колела беше гласът на бедността, звукът на нуждата, страха и отчаянието.