Когато Джоуи се хвърли в ръцете на Кристин, тя извика на Локбърн:
— Има още един човек! Кабинетът…
Твърде късно. Убиецът, който бе убил Франк Ройтер, беше вече във всекидневната.
Локбърн се придвижи бързо, но не достатъчно. Ловната пушка изрева и Пит Локбърн беше отнесен.
Макар да беше тяхно куче по-малко от едно денонощие, Чубака знаеше на кого трябва да е верен. Ръмжейки с оголени зъби, той скочи към убиеца и захапа левия му крак, забивайки зъбите дълбоко и държейки здраво.
Мъжът извика, вдигна ловната пушка и стовари тежкия й приклад върху главата на златистия ретривър. Кучето изквича и се сгърчи на пода.
— Не! — извика Джоуи, като че ли загубата на втория домашен любимец беше по-лошо, отколкото перспективата да бъде убит самият той.
Хленчейки от болка и очевидно уплашен, убиецът каза: „Боже, помогни ми, Боже, помогни ми, Боже, помогни ми!“ и после обърна ловната пушка към Кристин и Джоуи.
Тя забеляза, че той, подобно на брадатия мъж, всъщност не изглеждаше да е луд, дегенерат или зъл човек. Свирепостта на ужаса, който го измъчваше беше най-необикновеното нещо в него. Иначе той беше съвсем обикновен. Млад, на малко повече от двадесет години. С леко наднормено тегло. Светлокож, с малко лунички и наквасена от дъжда червеникава коса, която покриваше главата му. Неговата обикновеност беше нещото, което го правеше така страшен. Щом този човек можеше да стане един безумен убиец под влиянието на Грейс Спайви, тогава старицата можеше да поквари всеки. На никого не можеше да се вярва. Всеки попаднал в плен на нея, можеше да бъде убиец.
Той дръпна спусъка.
Чу се само сухо щракване.
Той беше забравил, че двете цеви бяха празни.
Хленчейки и циврейки, като че ли той беше в опасност, убиецът започна да рови в джоба на якето си и извади от там два патрона за ловджийска пушка.
Със сила и бързина, породени от страха, Кристин грабна Джоуи и побягна, но не към входната врата и улицата отвъд, защото там щяха със сигурност да умрат, а към стълбите и детската спалня, където бе оставила дамска чанта — чантата, в която държеше собствения си пистолет. Джоуи се вкопчи отчаяно в нея и като че ли изобщо не тежеше. Тя беше обладана за кратко време от нечовешка сила, а стъпалата отстъпваха пред енергичните й крака. После почти горе тя се препъна, едва не падна, хвана се за парапета и отчаяно извика.
Но това че се препъна беше добре, защото в същия момент убиецът отдолу откри огън, изпразвайки и двете цеви. Две серии едри сачми удариха парапета в горния край на стълбището, разбивайки го на трески, изрониха мазилка от стената и пръснаха лампата на тавана на самото място, където щеше да бъде тя, ако не беше се спънала.
Докато убиецът зареди отново, Кристин се гмурна напред в коридора на втория етаж. За момент тя се поколеба, стискайки здраво Джоуи, полюляваща се и дезориентирана. Това беше нейната собствена къща, по-позната за нея от всяко друго място на света, но тази нощ тя беше чужда. Ъглите, пропорциите и осветлението в стаите изглеждаха други, различни. Коридорът, например, изглеждаше безкрайно дълъг, с изкривени стени като на проход в панаирен лабиринт. Тя мигаше и се опитваше да потисне паниката, която изкривяваше нейните възприятия. Бързаше напред и накрая успя да се добере до детската спалня.
Зад нея откъм стълбището идваше шума от стъпките на убиеца, който я следваше, щадейки ухапания си крак.
Кристин влезе в спалнята, затръшна вратата, сложи резето и пусна Джоуи. Чантата й беше на нощното шкафче. Тя я грабна точно когато убиецът достигна вратата и започна да трака с дръжката. Пръстите й трепереха твърде силно и няколко секунди тя не можа да дръпне ципа. Накрая отвори чантата и взе пистолета.
Джоуи беше изпълзял в ъгъла до високия скрин. Той се сви, опитвайки се да стане още по-малък, отколкото беше в действителност.
Вратата на спалнята се разтресе и беше отчасти разбита от бурята едри сачми. Една дупка се отвори от дясната й страна. Една панта бе откъсната от касата на вратата. Тя се завъртя във въздуха, отскочи от една стена й изтрака отгоре върху скрина.
Кристин стисна пистолета с две ръце и с неприятното чувство, че не го държи достатъчно устойчиво, се обърна към вратата.