— Куфарите, които приготвихте тази сутрин…
— Все още са в моята кола.
— Аз ще ги сложа в моята. Идете пригответе всичко, от което може да имате нужда за… да кажем… една седмица. Ще тръгнем оттук веднага щом се приготвите.
— Къде отиваме?
— По-добре е да не ви казвам точно сега. Може да ни подслушват.
Изглежда той също бе обмислял възможността някой от хората на Грейс Спайви да работи като полицай.
— В някое скривалище ли ще се скрием? — попита Джоуи.
— Да — отвърна Чарли. — Точно това ще направим.
Джоуи се намръщи.
— Вещицата има магически радар — каза той. — Тя ще ни намери.
— Не и там, където ще ви заведа — каза Чарли. — Ние повикахме един магьосник, който направи заклинание на мястото, така че тя няма да може да го открие.
— О! — възкликна Джоуи и очарован се наведе напред.
— Ти познаваш истински магьосник?
— Не се безпокой, той е добър човек — отвърна Чарли. — Не прави черна магия или нещо подобно.
— Ами, разбира се — каза момчето. — Не бих могъл да си представя, че един частен детектив би работил с някой лош магьосник.
Кристин имаше сто въпроса, но не мислеше, че е добра идея да зададе който и да е от тях пред Джоуи. Качи се на втория етаж, където следователят надзираваше отнасянето на тялото на червенокосия убиец, и приготви един куфар. Долу в стаята на Джоуи напълни и една чанта за него. После, след кратко колебание, пъхна някои от любимите му играчки в друга чанта.
Кристин беше овладяна и разтревожена от предчувствието, че никога вече няма да види тази къща.
Леглото на Джоуи, афишите от „Звездни войни“ и колекцията му от движещи се пластмасови фигури и космически кораби изглеждаха леко избледнели, като че ли те не бяха наистина там, като че ли бяха от някаква снимка. Кристин докосна креватчето, после куклата на Извънземното и постави ръка върху хладната повърхност на черната дъска, която стоеше в един ъгъл. Можеше да почувства тези неща под пръстите си, но все пак, някак си, те повече не й изглеждаха истински. Това беше едно странно, студено чувство, предвещаващо нещо лошо, което оставяше в нея особена празнота.
Не, мислеше тя. Аз ще се върна. Разбира се, че ще се върна.
Но когато излезе от стаята на своя син, чувството за загуба остана.
Чубака беше изведен първи и вкаран в зеления Шевролет.
После, в дъждобрани, водени от Чарли и хората му, те напуснаха къщата, Кристин потрепери, когато студеният жилещ дъжд я удари в лицето.
Отвън ги чакаха журналисти, телевизионни екипи и пикапът на една радиостанция. Мощните прожектори към телевизионните камери светнаха веднага щом се появиха Кристин и Джоуи. Репортерите се бутаха един друг за най-добра позиция и всичките веднага заговориха:
— Мисис Скавело…
— … един момент, моля…
— … само един въпрос…
Кристин примигна, когато светлините я удариха в очите.
— … кой би искал да ви убие и…
— … случай с наркотици ли е това…
Тя държеше Джоуи плътно до себе си и продължаваше да върви.
— … вие…
— … вие можете ли…
Към нея щракнаха микрофони.
— … имате ли…
— … вие ще…
Един калейдоскоп от странни лица се сменяше пред тях. Някои бяха в сянка, а други бяха неестествено бледи и светли в светлината от прожекторите.
— … разкажете ни какво чувства човека, когато преживява…
Кристин зърна едно познато лице на мъж от телевизионния екип на „Новини в Десет“.
— … кажете ни…
— … какво…
— … как…
— … защо…
Студеният дъжд проникваше под яката на дъждобрана.
Джоуи стискаше силно ръката й. Репортерите го плашеха.
Искаше й се да им извика да се махат, да стоят настрана, да млъкнат.
Но те се тълпяха по-близо.
Ломотеха й нещо.
Кристин имаше чувството, че си пробива път през глутница гладни животни.
После в тълпата се мерна едно непознато и недружелюбно лице: един мъж над петдесетте с прошарена коса и рунтави прошарени вежди. Той имаше пистолет.
Не!
Кристин не можеше да си поеме дъх. Чувстваше ужасна тежест върху гърдите си.
Това не можеше да се случва отново. Не така скоро. Сигурно те нямаше да направят опит за убийство пред всички тези свидетели. Това беше лудост.