Грейс отвори чантата си, извади една носна кърпа и си избърса носа. Внезапно тя забеляза, че кърпата й е покрита с кафяви и жълти петна, отвратително измачкана и с позасъхнали сополи по нея.
— Погледни я — каза тя, посочвайки носната кърпа. — Тя е ужасна. Обикновено бях спретната. Чиста. Моят съпруг, да благослови Бог душата му, винаги казваше, че моята къща е по-чиста от операционна зала в болница. И аз винаги много съзнателно се поддържах спретната. Обличах се добре. Никога не съм носила гнусна носна кърпа като тази, никога преди да ми беше даден този Дар, който изтласка от мен всички обикновени мисли. В очите й блестяха сълзи. — Понякога… аз съм уплашена… благодарна съм на Бог за Дара, да… благодарна съм за спечеленото… но съм уплашена от загубеното…
Кайл искаше да разбере какво трябва да представлява това за нея, какво е да си инструмент на Божията воля, но не можеше да схване нейното умствено състояние или мощните сили, действащи в нея. Не знаеше какво да й каже и се чувстваше потиснат, че не може да я утеши.
— Върви си у дома, спи — каза тя. — Утре може би ние ще убием момчето.
28.
В колата, движейки се бързо през мокрите от бурята улици, Чарли настоя да погледне раната на Кристин, макар тя да твърдеше, че не е сериозна. Той откри с облекчение, че Кристин има право. Беше само одраскване. Куршумът бе оставил плитка бразда с дължина два инча точно над ханша й. Това беше повече ожулване, отколкото рана и най-вече обгаряне от нагрятия куршум. Куршумът не беше в нея и имаше само леко кървене. Независимо от това, те спряха при един нощен пазар, откъдето купиха алкохол, йод и превръзки и Чарли превърза раната, докато Винс зад волана ги извеждаше отново на пътя. Те обикаляха от улица на улица, завиваха внезапно в обратна посока и летяха в шибаната от дъжда тъмнина подобно на насекомо, бягащо от светлината от страх да не бъде ударено и смачкано.
Взеха всички възможни предпазни мерки, за да бъдат сигурни, че не са проследени и пристигнаха в къщата-убежище в Лагуна Бийч чак в един часа след полунощ. Къщата бе по средата на една дълга улица с изглед (на дневна светлина) към океана. Сградата беше малка, едноетажна, с две спални й една баня; старомодна; на около четиридесет години, но добре поддържана, с покрит главен вход, дървена решетка за пълзящи растения и украсени с резба кепенци. Беше забулена от бегонвилия, която пълзеше по една от стените и покриваше по-голямата част от разстоянието до покрива. Къщата беше собственост на лелята на Хенри Ранкин, която беше на почивка в Мексико и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или който и да е от Църквата на Здрача да знае това.
Чарли съжаляваше, че не бяха дошли тук по-рано. Разбира се, той не предполагаше, че Грейс Спайви ще предприеме толкова скоро и такава дръзка и яростна атака. Убиването на куче беше едно, а наглото изпращане на убийци, въоръжени с ловни пушки в тих жилищен квартал… е, той не очакваше, че тя е толкова луда. Беше загубил двама от своите хора, двама свои приятели. Една емоционална киселина, отчасти скръб, отчасти самоупрек, го разяждаше. Той познаваше Пит Локбърн от девет години, а Франк Ройтер от шест и много ги харесваше и двамата. Макар да знаеше, че няма вина за случилото се, той не можеше да спре да се самообвинява.
Чарли се опитваше да скрие скръбта и яростта си, защото не искаше да разстройва още повече Кристин. Тя беше объркана от убийствата и изглеждаше твърдо решена да се счита отчасти отговорна за тях. Той се опитваше да я убеди, че Франк и Пит са знаели риска, когато са приели службата и че ако тя не беше наела Клемет-Харисън, сега телата на път за моргата щяха да бъдат нейното и на Джоуи, така че тя е постъпила правилно като е потърсила помощ. Независимо от аргументите, тя не можеше да се отърси от своето мрачно чувство за отговорност.
Джоуи беше заспал в колата и Чарли го пренесе през косо падащия дъжд и замайващата нощна тишина в детската стая, момчето дори не помръдна, само промърмори тихо и въздъхна.
— Мисля, че няма да му навреди, ако пропусне да си измие една вечер зъбите — каза загрижено Кристин.