— Джоуи! — извика Кристин.
Той не отговори.
Тя се измъкна на ръце и колена от разрушената беседка и после, олюлявайки се, се изправи.
— Джоуи!
Никакъв отговор.
Смърдящият пушек от срутената къща се стелеше върху тревата. Комбиниран с бавно движещата се мъгла и носения от вятъра дъжд, той намаляваше видимостта. Тя не можеше да види своето момче, а и не знаеше къде да гледа, така че зави слепешката наляво, откривайки, че й е трудно да диша поради острия пушек и поради паниката, която стискаше като менгеме гърдите й. Кристин се натъкна на обгорялата и разкъсана врата на хладилника, промуши се между две миниатюрни портокалови дръвчета, едното от които беше оплетено в някакъв чаршаф и пресече задната врата на къщата, която лежеше върху тревата недалеч от касата, в която някога бе стояла. Тя видя Макс Стек. Той беше жив и се опитваше да се измъкне от трънливите стебла на няколко розови храста, сред които беше хвърлен. Тя мина покрай него като продължаваше да вика Джоуи и все така не получаваше отговор. И тогава, сред всички други отломки, погледът й попадна на нещо, което я потресе. Това беше куклата на Джоуи Извънземното, една от любимите му играчки, която бе изоставена в къщата. Взривът бе откъснал двата крака и едната й ръка. Лицето й беше обгоряло, а кръглото й коремче разкъсано и пълнежът излязъл от съдраното място. Извънземното беше само една кукла, но тя някак си приличаше на предвестник на смъртта, едно предупреждение за това, което би намерила, когато накрая откриеше Джоуи. Кристин започна да тича, държейки под око оградата. Тя обикаляше имота, търсейки като обезумяла своя син. Препъваше се, падаше, ставаше отново и се молеше да го намери цял и жив.
— Джоуи!
Нищо.
— Джоуи!
Нищо.
Пушекът лютеше на очите й. Пречеше й да вижда.
— Джоооуууууи!
Накрая тя го откри. Той лежеше в задната част на имота, близо до портата към малката уличка с лицето надолу върху мократа трева, неподвижен. Чубака стоеше над него и го побутваше с муцуната си по врата, опитвайки се да предизвика реакция в него, но момчето не реагираше. То просто лежеше там неподвижно, много неподвижно.
36.
Кристин коленичи и избута кучето настрана. После постави ръце на рамената на Джоуи.
Известно време тя се страхуваше да го обърне, страхуваше се, че лицето му е разбито или че отломки са извадили очите му.
Като хълцаше и кашляше от новата вълна пушек, идваща от горящите развалини зад тях, накрай го обърна внимателно по гръб. Лицето му не беше наранено. По него имаше петна от кал, но никакви охлузвания или видими счупвания, а дъждът дори бързо изми мръсотията. Тя не виждаше никаква кръв. Слава Богу.
Клепките му трепнаха и се вдигнаха. Очите му несъсредоточени.
Той само бе изпаднал в безсъзнание.
Облекчението беше така силно, че тя се почувства весела и жизнерадостна.
Когато накрая очите му се проясниха, тя провери дали няма сътресение на мозъка, като му показа три пръста и го попита колко вижда.
Той мигаше и изглеждаше объркан.
— Колко са пръстите, миличък? — попита повторно тя.
Джоуи се прокашля няколко пъти, изкарвайки пушека от гърдите си и после каза:
— Три. Три пръста.
— А сега колко са?
— Два.
Макс Стек, който бе успял да се освободи от трънливите розови храсти, се присъедини към тях.
— Познаваш ли коя съм аз? — попита Кристин Джоуи.
Джоуи изглеждаше озадачен, но не защото се затрудняваше да намери отговора, а защото не можеше да разбере, защо му задава този въпрос.