Стаята беше с тюркоазни пердета, тъмнооранжев килим и покривки на леглата с тъмночервени и жълти шарки. Декораторът вероятно е бил ограничен от недостатъчното средства и е закупил каквото е имало по магазините в определени ценови граници. Двойката големи легла имаха матраци, които бяха твърде меки и на буци. Една кушетка беше приспособена за трето легло, но то изглеждаше още по-неудобно. Мебелировката беше лошо подбрана и силно износена. В банята имаше пожълтяло от времето огледало, множество пукнати плочки и един вентилатор на отдушника, който хъхреше като астматик. В кухненския бокс имаше четири стола, една маса, мивка с капеща канелка, очукан хладилник, готварска печка, долнокачествени чинии, още по-долнокачествени сребърни прибори и една кафеварка с пакетчета кафе „Санка“, захар и лъжица за обиране на каймак. Това не беше много, но бе по-чисто, отколкото очакваха.
Докато Кристин слагаше Джоуи в леглото, Чарли свари една кафеварка „Санка“.
— Ммм, ароматът е божествен — каза Кристин, когато няколко минути по-късно влезе в кухничката.
Чарли наля по една чаша за двамата.
— Как е Джоуи? — попита той.
— Заспа преди да успея да го завия. Кучето е при него върху леглото. Обикновено не позволявам това. Но какво пък толкова, аз мисля, че всеки ден, който започва с бомбено нападение и отива на зле е ден, в който трябва да ти бъде позволено да вземеш своето куче в леглото.
Те седяха на кухненската маса до прозореца с изглед към единия край на паркинга и към малък плувен басейн, който беше ограден от олющена ограда от ковано желязо. Мократа чакълеста настилка и паркираните коли бяха облени от оранжевата неонова реклама на мотела. Бурята отново утихваше.
Кафето беше добро, а разговорът още по-добър. Те си приказваха всичко, което им дойдеше на ум — политика, филми, книги, любими места за почивка, работа, музика, мексиканска храна — за всичко друго, освен за Грейс Спайви и Здрача, сякаш негласно бяха се съгласили да забравят сегашното си положение. И двамата ужасно много се нуждаеха от почивка.
За Чарли обаче този разговор значеше много повече. За него това бе възможност да научи повече за Кристин. С любопитството на влюбен мъж, Чарли искаше да знае всяка подробност от нейното съществуване, всяка мисъл или мнение, без значение колко са обикновени.
Може би, той само си въобразяваше, но подозираше, че неговият романтичен интерес към нея съответстваше на нейния интерес към него. Чарли се надяваше, че случаят е такъв. Той искаше, повече от всичко, тя също да го желае.
Към полунощ откри, че й разказва неща, които не бе споделял с никого досега и които отдавна искаше да забрави. Това бяха събития, които мислеше, че са загубили силата си да го нараняват, но когато заговори за тях, той установи, че през цялото време болката е била в него.
Чарли говореше за бедното си детство в Индианаполис, когато липсваше достатъчно храна или достатъчно топлина през зимата, защото чековете на благополучието бяха използвани първо за вино, бира и уиски. Той говореше, как не е можел да спи от страх, че плъховете, от които имаше в изобилие в тяхната порутена барака, ще се качат на леглото при него и ще започнат да го хапят по лицето.
Чарли й разказа за своя буен баща-пияница, който биеше майка му толкова редовно, като че ли това беше някакво съпружеско задължение. Понякога, старецът биеше също и сина си, обикновено, когато беше твърде пиян и нестабилен, за да му нанесе сериозни поражения. Майката на Чарли беше слаба, глупава и със своя собствен вкус към пиенето. Тя по начало не бе искала дете и никога не се намесваше, когато нейният съпруг биеше Чарли.
— Живи ли са още майка ви и баща ви? — попита Кристин.
— Слава Богу, не! Сега, когато работите ми вървят добре, те сигурно щяха да висят на врата ми, преструвайки се на най-добрите родители, каквито някога е имало някое дете. В онзи дом обаче нямаше изобщо каквато и да било любов или привързаност.
— Вие сте изминал труден и дълъг път нагоре по стълбата — каза Кристин.
— Да. Особено като се има предвид, че не се надявах да живея дълго.
Кристин гледаше навън към паркинга и плувния басейн. Той също обърна погледа си към прозореца. Светът беше толкова спокоен и неподвижен, като че ли те бяха единствените хора в него.
— Винаги съм мислел, че моят баща, рано или късно, ще ме убие — каза Чарли. — Странното е, че дори тогава, преди толкова години, аз исках да стана частен детектив, защото бях гледал по телевизията Ричард Даймънд и Питър Ган и знаех, че те никога не са се страхували от нещо. А аз непрекъснато се страхувах. И повече от всичко друго исках да не ме е страх.