— Ясно. Надявам се, че няма да й позволиш да те разстрои отново. Тя е доста нетактична… понякога.
Хелън се насили да се усмихне. Не й беше лесно. Никак не й беше лесно, когато я гледаше по този начин. И въпреки че го познаваше, не можеше да устои на чара му. Затова си пое дълбоко въздух и опита да се овладее.
— Джон донякъде е виновен за отношението на леля си — продължи Рийд, докато слизаха. Този път Хелън се държеше здраво за парапета. — Понякога е водил тук… меко казано неподходящи хора. — Устните му се извиха в усмивка. — Не мисли, че те причислявам към тях. Далеч съм от тази мисъл. Но сестра ми е малко консервативна.
— А вие не сте ли, господин Уайът?
Не можа да сдържи въпроса си, но мъжът сякаш не обърна внимание на заядливия й тон.
— О, да, и аз — потвърди мрачно. — Точно толкова, колкото Виктория, макар че се опитвам да не бъда. Предполагам, че се дължи на възрастта. А това, че ме наричаш господин Уайът, го доказва още веднъж.
Усмивката му бе обезоръжаваща, но Хелън не се поддаде. Какво мисли той? Кого се опитва да заблуди, помисли си горчиво тя. Какво ли ще отговори, ако го попита колко консервативен е бил на едно парти в Лондон преди десет години?
— Ще се увериш колко приятен е нашият остров. Жалко, че не си взела и дъщеря си. Плажовете и лагуните са идеални за малки деца.
— Вие знаете за Алекса? — едва преглътна Хелън.
— Така ли се казва дъщеря ти? — на свой ред се изненада Рийд. — Да, Виктория ми каза. Може би не е трябвало. Съжалявам.
Хелън сви рамене, за да скрие объркването си. За минута си помисли, че той знае всичко. Знае, че Алекса е негова дъщеря. Беше забравила, че самата тя случайно спомена името пред лелята. Но присъствието на Рийд така я сковаваше, че не бе в състояние да разсъждава.
— Оттук — каза той. — Наричаме помещението галерията. Сестра ми е покровителка на художници, а това са произведения на едно нейно протеже.
— Много са хубави — продума Хелън, като гледаше картините, окачени между високите прозорци, без всъщност да ги вижда. Той сигурно ме мисли за глупачка, реши тя. Но какво значение има какво мисли той! Беше последният човек на света, когото искаше да впечатли. Ако трябва да преживее всичко това, а май нямаше друга алтернатива, ще се наложи да се преструва на безразлична. Беше нелепо да се притеснява от Джон. Каквото и да бе чувствала към сина, вече нямаше значение. Рийд Уайът бе негов баща. И идеята да стане член на това семейство бе абсурдна!
Зад прозорците проблясваха светлинки и се долавяше неповторимият аромат на олеандрово дърво — сладък и омаен. Отнякъде долиташе музика, страстно калипсо се носеше над водата и възбуждаше кръвта. Тропическа музика, тропически пейзаж — трябваше да бъде във възторг! Рийд отвори двойната врата и покани младата жена в библиотеката. А тя си мислеше единствено как да избяга оттук.
Четвърта глава
Откриването на галерията и приемът след това пожънаха невероятен успех. Рийд стоеше настрана и пиеше трета чаша шампанско, като хвърляше разсеян поглед към гостите. Все пак трябваше да признае способностите на Виктория. Всичко бе организирано идеално. И макар Лутър Стайлс да бе най-талантливият от представените художници, никой не бе пренебрегнат. Много картини вече имаха червена точка, показваща, че са продадени. А помещението гъмжеше от разговори между колекционери и дилъри, обменящи мнения.
Сестра му очевидно беше доволна, заобиколена от групичка репортери и почитатели. Лутър Стайлс бе до нея и Рийд забеляза, че ръката й лежи доста фамилиарно върху неговата. Намръщи се, като се чудеше дали Виктория не се заблуждава относно интереса на художника към нея. Той самият не се съмняваше. Според него Стайлс бе арогантен подлизурко, две качества, които в този случай не се изключваха. Заглеждаше се по жените, но когато го заговореше Виктория, веднага прикриваше интереса си. Рийд подозираше, че я използва и се страхуваше, че много скоро сестра му ще бъде силно разочарована.
Но какво да направи? Тя не бе момиченце. Би трябвало да се справя сама с грешките си. Едва ли очакваше от него да се грижи за нея, както когато бяха малки. Работата бе в това, че нямаше никакъв опит с мъжете. Тя бе едва шестнайсетгодишна, когато загубиха родителите си, а поради обстоятелствата около смъртта им, не бе имала нормално юношество. Когато бе време да се забавлява, да се влюбва, тя си стоеше вкъщи, шиеше, четеше и се грижеше за домакинството. Беше приела ролята на майка и едва след като той доведе Даяна, осъзна, че така не може да продължава.
Той въздъхна. Грешката сигурно беше негова. Ако беше сключил брак с жена, която да се сприятели с Виктория, нещата може би щяха да се развият по друг начин. Но те двете се намразиха от пръв поглед и докато сестра му не се премести, атмосферата в къщата бе непоносима. Когато Даяна си отиде, нямаше нужда да моли Виктория да се върне.