Камерата заснемаше сцената отвисоко и човек оставаше с впечатлението, че плува някъде над събитията. След това тя се придвижи напред, напусна помещението и се фокусира върху жълта неонова табелка:
— Защо е тръгнала в тази посока? Ресторантът на Мани е последното заведение по Шосе 50, което продължава на запад от Тахо. Темара не познаваше никого от къщите около езерото в този район. Минавало е единадесет часът вечерта, а тя беше на училище на следващия ден — силна на вид жена на средна възраст с бляскави сини очи прекоси със ските си някакъв хълм, по който имаше писта.
Отначало изглеждаше много далеч, след това постепенно се приближи, представяна във все по-едър план. Жената рязко спря в началото на влека, изправена на фона на покрития със сняг хълм, разпръсквайки облачета ситен сняг със ските си. Силуетът й беше очертан красиво върху суровия изглед на околната природа, посивялата й коса беше стегната с лента, каквито носеха младите момичета. Компютърът започна да изписва серия букви, които се показаха на екрана една след друга, сякаш бяха отпечатани със стара пишеща машина:
Следващата сцена разкриваше обширен дом, направен от кедрови дървета, и въвеждаше зрителя във всекидневна стая, натъпкана с антични предмети. Подът беше блестящ, направен от твърдата дървесина на американски дъб. В стаята имаше инвалидна количка, върху която се бе отпуснал един мъж.
— изписа невидимият компютър. Суийт заговори с хленчещ глас:
— Тя винаги искаше пари, с каквито не разполагахме. Отказваше да започне работа след часовете в училище, въпреки че не се интересуваше от постиженията си в класната стая. Престана да разговаря с нас шест месеца преди да ни напусне. Не одобрявахме начина й на живот. Уж живееше с нас, ала нощите прекарваше извън дома ни. Беше на осемнадесет години, красиво момиче. Предполагам, че е имала много приятели момчета или мъже. Никога не ни е запознавала с някой от тях.
Лицето на мъжа, който изричаше оплакванията си с хленчещ глас, полека се стопи и без никакво предупреждение се появи образът на дългокрака подобна на момиче млада жена, която стоеше заедно с няколко коня в оградено с дебели греди място и гледаше с притворени очи към камерата под ослепителното слънце. Беше облечена в шорти и дамски потник с тънки презрамки.
— появи се надпис на екрана.
— Срещнахме се точно на обяд, след теста по физико-химия. Темара смяташе, че се е провалила. Заяви, че бездруго е приключила вече с училище, защото то не било свързано с истинския живот. Тя се смееше, а аз започнах да я увещавам: „Темара, по-добре разговаряй с учителката, трябва да завършиш гимназия, в противен случай никога не можеш да си намериш работа.“ Ала Тем отвърна, че не я е грижа за това. Продължи да приказва за истинския живот — той бил много по-интересен.
— След училище се прибра у дома — подхвана Джесика Суийт, след като двама скиори отскочиха от седалките на лифта и изчезнаха вдясно от камерата. — Заключи се в стаята си и пусна онези потискащи мелодии, които младите днес наричат музика. Усетих миризмата на дим и й казах да престане да пуши. По това време въобще не пиех, независимо от това какво ви говорят някои хора. Просто не мога да търпя, когато някой пуши. Вероятно затова тази вечер тя си тръгна от дома ни. Отказа да вечеря, заяви, че ще излезе с приятели. Не знаех, че има слаби оценки по повечето предмети в училище.
Появи се ново лице — около тридесетгодишен мъж, пъргав като момче. Той се подпря за миг върху ниската дървена ограда, прескочи я и се задържа на фокус на екрана. Макар че беше облечен в груби работни дрехи, потъмнялото му от слънцето лице, потънало в сенките на следобеда, имаше фини черти. Зад гърба му плоското сиво небе се сливаше с полето, осеяно с нисък храсталак. Две крави пасяха в пожълтялата трева. В дъното на екрана се появи надпис:
Той приказваше с британски акцент, характерен за по-елитните класи. Годините, прекарани в Америка, бяха оставили съвсем неуловими следи от английската учтивост в гласа му.