— Приблизително шест месеца преди Тем да си отиде, ние се промъкнахме в казиното „Хайет“ да опитаме късмета си на игралните автомати. Един от пазачите ни изхвърли оттам. Бяхме пияни от безплатните питиета, които ни предлагаха, нямахме пукната пара. Тя изведнъж побесня, заяви, че я отегчавам до смърт. Бил съм прекалено млад за нея и други неща в този дух. Прибра се вкъщи на автостоп.
Правех опити да я видя отново, но Тем ме избягваше. Вечерта, когато изчезна, аз и Дорийн бяхме отишли да хапнем пици в ресторанта на Мани, но аз още се интересувах от Темара. Беше мразовита нощ в средата на зимата. Готвехме се да си тръгваме. Да, естествено, че бяхме пийнали порядъчно. По това време и двамата непрекъснато се наливахме. Темара влезе в ресторанта в последната минута, преди да изчезнем ние.
Затова отново седнахме на масата и се почерпихме още веднъж. Тем беше в странно настроение. Не искаше да приказва за училище, само заяви, че било скучно. Спомена, че имала среща след няколко минути. Аз я попитах защо се държи така тайнствено и кой е човекът, при когото отива. Тем ме прекъсна, предупреди ме да престана да я шпионирам и да не се бъркам в нейните работи. След това изля цяла халба бира в лицето ми, за да разбера по-добре точно какво е искала да ми каже. Тъкмо изтривах лицето си, когато Тем си тръгна.
Филмът отново показа в кадър Дорийн Ордуей, яхнала буен кон, стиснала юздите му в ръце. Раменете й бяха прекалено широки за жена, тялото й беше ъгловато, сякаш бе манекенка, с каквито пълнеха страниците на модните списания. Късата й фланелка бе прилепнала плътно към едрия бюст и разкриваше щедро плоския корем на Дорийн. Тя укроти коня си, скочи грациозно като танцьорка на земята и го завърза на един кол. Изглеждаше лукава, позираше малко, погледът й беше впит в камерата, ала след секунда отново спусна слънчевите очила на носа си.
— Казах: „Темара, наистина се прибираш вкъщи, нали?“ Тя се усмихна, като че имаше някаква голяма тайна, и рече: „И да пропусна цялото удоволствие тук?“ Обади се по телефона, каза само няколко думи. После излезе от ресторанта и се запъти към своя пикап. Майкъл повръщаше в ъгъла.
— Това се случи преди дванадесет години. Тя никога повече не се прибра у дома — каза майката на Темара, Джесика Суийт, свали скиорските ръкавици и показа ожулените си ръце. След това духна облаче топъл въздух върху тях. — Нито ни писа, нито се обади по телефона. Свързах се с полицейския участък в Южно Тахо още на следващата сутрин и те я вписаха в графата „безследно изчезнали“.
Нейното волево, почерняло от слънцето лице изведнъж доби чертите на стар, сбръчкан сержант от полицията — чернокож американец, облечен в полицейска униформа, достатъчно възрастен, за да излезе в пенсия. „Сержант Флетчър Чени“ появи се надпис в дъното на екрана. Той седеше зад старо, очукано бюро от дъбова дървесина и разглеждаше сноп книжа. Чени заговори:
— Пикапът, регистриран на името на родителите й, беше изоставен на една отбивка на около миля и половина надолу по шосето. Намерихме го един ден след изчезването й. Нямаше никакви следи от насилие. Превозното средство беше паркирано както трябва, вратите бяха заключени, не е имало опит за насилствено отваряне. В него нямаше нищо, освен касетки с музикални записи, няколко опаковки от ресторанта за бързо хранене и кученца играчки зад седалките. Никой не се обади, че е виждал пикапа или момичето, след като Темара е напуснала ресторанта на Мани.
Екранът почерня. След това, съпровождайки гласа на Джесика Суийт, по средата на екрана се изписаха яркочервени букви:
Заговори Дорийн Ордуей и заедно с нея се появиха още червени букви:
— гласът на Джонатан Суийт завърши изречението.
Седнал в мрака до Нина, Пол се обади:
— Сигурно е мъртва. Дванадесет години… да не изпрати нито дума. Мъртва е.
Като странно ехо звукозаписът към филма повтори тихо:
— Предполагам, че е мъртва.
Широките кафяви очи на Дорийн отново се появиха на екрана. Сега слънчевите й очила ги нямаше. Фини сребърни обици блеснаха на слънцето, полюлявани от лекия бриз. Зад гърба й се носеха звуци, които Нина не би могла да сбърка с нещо друго — цвилеха коне, чаткаха копита върху добре отъпкана земя. Камерата се отклони от Дорийн, появи се пейзаж — кон, галопиращ на фона на голяма гора.
— Корените й са тук — продължи Дорийн. — Тя се роди и израсна сред тези гори. Не би могла да изчезне, без да се обади на никого. Не би останала толкова дълго далеч от тези места.