— Къде е дъщеря ми? — питаше потънал в скръб Джонатан Суийт. — Моля се на Бога да е жива и щастлива. Темара, ако видиш този филм, моля те… изпрати само едно писмо, обади се по телефона… Аз… ние искаме да ни се обадиш… — Осветлението хвърляше дълги сенки по момчешкото му лице, правеше го да изглежда измамно. В този момент дарбата на Тери Ландън като кинематограф беше очевидна. Тя оставяше човека да приказва, ала интерпретираше по свое желание казаното от него чрез играта на светлината: неспокойните скокове на камерата от очите към ръцете, към устните, хвърляха съмнение върху искреността му.
Отново снимката на Темара в годишника на гимназията. Камерата проследи лицето й в клаустрофобично близък план, съсредоточи се върху очите и започна постепенно да ги уголемява, докато ирисът и зениците заеха целия екран, поглъщайки зрителя в бездната си.
— Искате ли да знаете точно какво е мнението ми на честен човек? — изрече студено гласът на Дорийн. — Аз мисля, че тя вземаше наркотици. Тогава се обади по телефона, нали се сещате? Обзалагам се, че имаше среща с някакъв тип, който щеше да й ги достави и да й завърти главата. Беше започнала да придобива лоша репутация, а това нараняваше семейството й, приятелите й. Кой го е грижа къде е тя сега? Прав й път!
Последва сцена, правеща паралел с началото на филма в шофьорската кабина на пикапа. Сега мелодията на монотонната песен в стил кънтри следваше камерата. Вратата на колата се отвори и камерата се придвижи навън в мрачния, потънал в червеникави тонове пейзаж.
Камерата се задържа върху кадър, изобразяващ пътека с много завои, пълзяща нагоре по хълма. От двете й страни растяха високи борове, беше паднал здрач. За миг образът изчезна, след това стана ясно, че камерата е разположена зад някакъв човек. Момичето, чийто гръб бе изпълнил екрана досега, започна да се отдръпва от обектива. То вървеше нагоре по пътеката и ставаше все по-мъничко, докато се отдалечи много навътре в гората.
— Изиграване на престъплението — изрече гласът на Пол в мрака. — Интересно.
Спокойното изящество в началото на сцената бе заменено от навяващи все по-силна паника кадри: момичето вървеше напред, сенките на нощта разчленяваха и изкривяваха силуета на тялото му, пътеката почти изчезваше, на места съвсем се губеше пред него. Момичето, което приличаше много на Темара Суийт, седна на голям плосък гранитен блок и се огледа, сякаш очакваше някого. То беше облечено в бяло палто от заешки кожи, в черни джинси и каубойски ботуши. Камерата го показа в близък план, милвайки меката козина. В сивия мрак на вечерта тялото загуби формата и неповторимостта си, сливайки се със скалата.
Камерата се върна по обратния път. Пътеката отново беше празна, потънала в тишина и спокойствие. Мелодията на песента заглъхна, обективът се насочи надолу, надолу, показвайки в едър план пясъка, листата и калта около корените на дърветата, докато най-сетне започна да просветва и угасва последният надпис:
На черен фон се появи списък от имената на хората, взели участие във филма. Проста детска приспивна песничка звучеше като фон. Пееше я малко момиченце: „Къде, о, къде е сладката малка Теми…“ — мелодията заглъхна, преди да прозвучи последната фраза от песента.
Книга трета
Преди шест години:
Алис
Седмици преди Коледа Алис почувства как я обзема ужас, пронизваше цялото й тяло, поглъщаше всичките й мисли, докато беше будна. Не можеше ли да се измъкне от ежегодната ваканция със семейството, което за нея беше равносилно на пътуване до ада?
Как ненавиждаше тези ваканции. Всяка година точно по едно и също време семейството й наемаше хижа в местността Бижу, разположена в южните райони на Тахо. През цялата седмица братовчедите й, пък и разни други роднини се появяваха без никаква покана. Тя беше на шестнадесет години, почти на седемнадесет. Не желаеше повече да стои в онази забутана дупка, тясна, претъпкана с мебели, където цареше непоносима горещина. Не искаше повече да усеща погледите им върху себе си, да бъде подложена на критиките им, на постоянното им внимание. Това й действаше така, сякаш някой постоянно я бодеше с игли двадесет и четири часа в денонощието без никакво прекъсване. Тази година тя бе подходила към тях като напълно зрял човек, какъвто се чувстваше — когато семейството й започна подготовката за пътуването, Алис изложи пред близките си несъкрушими, логически доводи, че трябва да остане у дома съвсем сама.