— Ти влюбена ли си в него? — попита Кърт. Беше стиснал челюсти, лицето му изглеждаше напрегнато. „Това не е твоя работа“ — би трябвало да му отвърне Нина съвсем учтиво. Сега имаше възможност да сложи точка, ала тя не можа да си наложи да стори това и му отговори честно:
— Не съм сигурна — в този момент осъзна, че подсъзнателно бе сравнявала Пол и Кърт, внимателно преценявайки качествата на двамата мъже. Очите на Кърт й даваха ясно да разбере колко щастлив са го направили думите й. Почувства се замаяна. Обикновено майката гледа сина си и открива, че той много прилича на баща си. Сега тя гледаше бащата и виждаше Боб в него. — Той наистина ме помоли да се омъжа за него, тази част от историята е истина.
— Но ти не си казала „да“. Защо? О, зная, че нямам право да ти задавам такъв въпрос, но…
— Няма нищо. Не зная дали въобще искам да се омъжвам.
— Би трябвало да се омъжиш и да имаш деца — каза й Кърт. Начинът, по който изрече тези думи — толкова настоятелно, сякаш зад тях имаше скрито послание, едновременно я уплаши и я заинтригува.
Тя отвърна:
— Трябва да тръгвам. Ще разговарям с родителите на Темара Суит. Ти чакай тук — тя стана, усещайки, че погледът му я следва, позвъни да отворят вратата и излезе сред пълния с ярки светлини свят, който Кърт може би никога повече нямаше да види.
Във вторник сутринта сержант Флетчър Чени покани Пол в полицейската си кола и му показа новата видеокамера, монтирана неособено стабилно върху таблото на колата, изкривено от многото часове престой под лъчите на слънцето в планината. Учебните занятия във всички училища в щата вече бяха приключили и по Шосе 50 движението беше натоварено.
— Дежурството ми завършва днес. Прочетох бележките си, след като се обадихте, така че сега съм готов да отговарям на въпросите ви за онзи случай.
— Благодаря, че ме взехте в колата си. Но вие не работите ли като детектив в отдел „Убийства“? — попита Пол. Автомобилът се наклони леко, след това пое напред и полека спря, подчинявайки се на уверените движения на мъжа, който контролираше изцяло работата на двигателя.
— Да, детектив съм в отдел „Убийства“ — потвърди той, проследявайки с поглед тротоарите от двете страни на улицата. Те бяха окупирани от пъстри тълпи туристи, снабдени с пълен комплект атрибути за отдих, разсъблечени в различна степен, влачещи след себе си цялото туристическо снаряжение, с което възнамеряваха да прекарат ваканцията: пояси за плуване, шезлонги, чадъри в ярки цветове, които бяха пъхнали под мишница, чанти за пазар, които висяха върху китките им. Няколко красавици с дълбоко изрязани деколтета и плътно прилепнали по телата карирани фланелки се разхождаха лениво по улицата, търсейки си белята, ала по-голямата част от хората бяха майки, татковци и техните вечно изцапани дечица. Те владееха улиците.
— Двама от подчинените ми офицери се разболяха от летен грип. Аз поех част от задачите им. Хайде, започвайте да ми задавате въпросите си. Мога да карам и да мисля едновременно, ако положа достатъчно усилия да се съсредоточа.
— Разкажете ми малко по-подробно за вашето участие в този случай. Кога се включихте в разследването?
— Ами чакайте да видя — лицето на Чени, подобно на излъскан до блясък тъмен бронз, се усмихваше с лекотата на човек, който може да се разбира с всички, ала не разкрива чувствата си пред хората. — Късно се захванах с тази професия. Започнах да работя като охрана в бара на един хотел. Имаше доста напрежение в този бизнес. Развих истински нюх към отрепките, докато се трудех там, казвам ви. В края на деня винаги се чувствах мръсен. Както и да е, исках да си намеря работа, където да върша повече от това да сграбчвам някой вбесен пияница за раменете и да изхвърлям окаяното му тяло през вратата. Затова отидох в полицейската академия и преди двадесет и две години получих първата си работа като моторизиран полицай, патрулиращ по улиците с кола. Тогава бях на тридесет години. Занимавах се с това почти десет години. Осъществих няколко забележителни ареста. Давах свидетелски показания по редица съдебни дела. Повишиха ме и станах детектив преди около дванадесет години. Темара Суит беше първият ми случай, затова бихте могли да кажете, че наистина съм запознат добре с него.
— Във филма, който Тери Ландън е направила за изчезването на Темара Суит, вие казахте нещо твърде интересно.
— Божичко, бързо се обадете до съпругата ми. Тя смята, че аз никога не съм изричал нищо интересно през живота си. Какво съм казал?
— Казахте, че освен Темара Суит и други момичета са изчезвали от Тахо.
Сержант Чени престана да се усмихва и въздъхна.
— Да, така е. Възрастта на изчезналите е от четиринадесет до деветнадесет години. Стигнахме до следния извод: между тях няма нищо общо, освен че са от женски пол и попадат в изброената възрастова група. Изглеждат по различен начин, имат различно обществено положение, различна съдба. Съвсем различни са една от друга.