Но ако Скот не беше извършил престъплението, кой тогава беше? Може би Тери Ландън? Жените, убиващи заради възбудата от извършеното престъпление, бяха истинска рядкост и почти винаги техни жертви се оказваха мъже. Ландън наистина беше необикновена личност, в това нямаше никакво съмнение, ала тя също не беше свързана нито чрез родителите си, нито чрез някакви приятели с останалите три момичета. Пол просто не можеше да повярва на тази теория.
В такъв случай оставаха две възможности. Или между изчезванията не съществуваше никаква връзка — всъщност това, изглежда, беше най-вероятният сценарий, — или съществуваше някаква трета сила, неизвестен хищник, бродещ наоколо, който излизаше на лов веднъж през около три години. Чени беше направил списък от известните сексуални насилници в областта, бе проверил къде са се намирали те през съответните нощи и не беше успял да открие нищо. Сержант Чени вече беше премислил всичко, мярнало се в ума на детектива, и го беше подложил на щателна проверка. Единственото нещо, което Пол откри, беше следното: Тери бе направила връзката между отделните изчезвания във филма, водена или от някакъв каприз, или от злоба, или от някакъв чисто артистичен мотив.
Чени надникна в стаята.
— Аз излизам на обиколка. Намерихте ли нещо в досиетата? Напрегнахте ли добре ума си?
— Добра, щателна работа от страна на полицията — отвърна Пол. — Както казахте, чувствам, че между тях съществува някаква връзка, макар че няма нищо конкретно, за което бих могъл да се заловя. Останах с впечатлението, че само да можех да добия по-голяма яснота за случаите, щях да открия какво е то. Дайте ми още пет минути.
Чени се засмя.
— О, Боже. Ето че и той налапа въдицата. Връщал съм се към тези документи десетки пъти. И още не съм постигнал никакъв резултат. Ще ми се обадите, ако попаднете на нещо, нали?
— Разбира се. Благодаря ви, Чени.
— Не виждам никакъв проблем, Ван Уегънър. Мислили ли сте някога да се върнете отново в полицията? Красиво малко градче, редовна заплата, закуска за два долара в заведение, което ви предлага толкова, колкото можете да изядете, при това всеки божи ден от седмицата?
— Това ми звучи адски привлекателно — отвърна Пол и се усмихна. — Обаче човек всеки ден рискува кожата си и може би затова очаква с такова нетърпение следващата закуска.
Сержант Чени се разсмя. Смехът му беше дълбок, плътен и толкова силен, че цялото му тяло се разтресе.
— Синко, човек рискува кожата си всяка сутрин дори когато става от собственото си легло. Този момент никога не може да бъде избегнат — сержантът махна с ръка и си тръгна.
Седнал на стола, Пол се наведе напред, затвори очи, представяйки си как момичетата се обличат, за да излязат навън. След това тръгват и полека се отдалечават, докато накрая се изгубят от погледа в някоя улица, сред някой планински склон…
Той провери бюлетина за метеорологичната обстановка при всеки един от четирите случая. Не, момичетата не бяха изчезнали нито през някой изключително ясен, нито през мъглив или мрачен ден, когато небето е било покрито с облаци. И четирите случая бяха регистрирани, когато времето било много студено. Момичетата били облечени в красиви малки кожени палта, топли панталони, ботуши за сняг…
И какво от това?
26.
Зимният курорт „Рай“ заемаше по-голямата част от планинските склонове над областта Южно Тахо — местност, съвсем различна от курорта „Хевънли“. „Рай“ не предлагаше изглед към езерото и разполагаше с по-малко лифтове и ски влекове. Ала той имаше две преимущества пред „Хевънли“: имаше няколко писти на височина десет хиляди фута, беше разположен на малко по-голяма надморска височина и беше по-евтин. Нина никога по-рано не беше идвала тук.
Паркингът беше препълнен с туристически автобуси и микробуси на големите хотели, в които имаше казина. „Рай“ с оборудването за изкуствен сняг и надморската си височина успяваше да работи по-дълго от почти всички останали курорти в областта. Нина пое с тежки стъпки по циментовата пътека към малкия ски гардероб, а във всички посоки около нея профучаваха дръзки скиори.
Джесика Суит я покани в приятния си кабинет, разположен в задната част на помещението. Навън снегът беше натрупал чак до стъклото на дълга живописна стена прозорец. Джесика седна зад бюрото си в меко кресло, облицовано с червена кожа; на масата от лявата й страна имаше два компютъра, а зад гърба и — библиотека, пълна с книги.