— Все още не зная отговора на този въпрос, господин Суит. Ала дължа извинение на вас и на вашата съпруга. Когато се съгласих да представям в съда госпожа Ландън, не разследвах достатъчно задълбочено положението. Тя ме измами. Открих, че стоя на погрешни позиции, защото осъзнах, че в действителност филмът е злонамерен по отношение на дъщеря ви.
— Извинението ви е поднесено твърде късно и означава прекалено малко за нас — отговори враждебно Суит.
— Филмът е нейна собственост, а доколкото зная, Тери Ландън няма наследници. Ще се споразумея с господин Рийзнър филмът никога да не бъде излъчван, освен в съда, ако това се окаже необходимо.
Двамата се спогледнаха. Нина им остави достатъчно време да осъзнаят пълното значение на този факт.
— Странен начин за спечелване на съдебно дело — изрече господин Суит и придружи думите си с нервен смях. — Значи вашата теория е, че Тери Ландън е отговорна за нашата загуба… тя ни е манипулирала, измамила ни е и дванадесет години по-късно е измъкнала парите ни… Това е прекалено ужасно дори да си го помисли човек…
Нина отговори:
— Тя беше способна да стори такова нещо.
— Какво искате да научите, госпожо Рейли?
— Искам да зная дали някога сте посещавали студиото или къщата на Тери Ландън.
Мъжът поклати глава, стиснал до болка устни.
— Не — отвърна жена му. — О, само веднъж, когато Тери засне един от разговорите с нас там. Направи кафе, през цялото време беше лъчезарна, смееше се и ни каза, че филмът ще ни помогне да намерим дъщеря си.
— Бих искала да науча къде се намирахте през нощта, когато изчезна дъщеря ви.
— Както сме посочили и в свидетелските си показания, до десет и половина вечерта присъствахме на среща, организирана от Асоциацията на собствениците на земя в района на залива Зефир. До два часа през нощта чакахме Темара, после се разтревожихме и се обадихме в полицията — отговори госпожа Суит.
— И двамата ли я чакахте?
— Да, опитвахме се да я следим отблизо.
— Защо?
— Имахме… малък спор, преди тя да излезе. Ставаше въпрос, че вечер се прибира прекалено късно. Тя беше на осемнадесет години, ала изглеждаше по-млада от възрастта си. При това от две седмици някакъв тип ни досаждаше, надничайки в къщата ни.
— Някой е гледал през прозорците на дома ви?
— Да, надничаше в спалнята на Темара. Тя го беше виждала два пъти.
— Била ли е сигурна, че е мъж?
— Жените не правят такива неща — намеси се Джонатан Суит. — Това е сексуално извращение, типично за мъжете. Прочетете по-внимателно учебника по психология.
— Дъщеря ви беше ли сигурна в това?
— Не, не е отивала до прозореца да провери. — Госпожа Суит отново бе подхванала нишката на тази история.
— Хванахте ли досадника, който я е наблюдавал?
— Не. И двата пъти викахме полицията и разказахме на сержант Чени за това. Ала те не откриха никого.
— Виждали ли сте отново този човек, след като изчезна Темара?
— Не — господин Суит наруши тишината и се наведе напред в инвалидната количка. — По всяка вероятност е бил Скот. Тя го е изоставила, а той не е могъл да се примири с това.
Без да се отклонява от поставената си цел, Нина продължи:
— Госпожо Суит, в свидетелските показания е посочено, че в нощта, когато Тери Ландън е била застреляна, вие сте се намирали в Сан Франциско. Какво сте правили там?
— Присъствах на конференция. Ежегодна среща на представители от ски курортите в Северна Калифорния. Бях отседнала в хотел „Хайят“ и се върнах на следващия ден.
— И пренощувахте в стая с единично легло?
— Да.
— Виждам какво се опитвате да направите, не мислете, че съм сляп — заяви Джонатан Суит.
— А вие, господин Суит…
— Аз бях сам вкъщи. Ала вие не ми вярвате, нали? Добре. Така се вбесих от филма, който Тери засне, забравих, че съм парализиран, скочих от инвалидната си количка, временно излекуван…, след това отидох и я застрелях. Ха, ха, ха. Такива неща постоянно се случват във филмите.
— Вратата на студиото се намира на нивото на земната повърхност, господин Суит. Не е нужно да ставате от количката си, за да попаднете там.
— О, какво знаете вие за това как човек живее в инвалидна количка? Жена ми и Тери Ландън трябваше заедно да ме блъскат по пътеката до студиото — тя е прекалено тясна, не бих могъл да се изкача по нея, без да рискувам живота си. Освен това има едно стъпало към верандата, което вие вероятно не сте забелязали. Вратата също е тясна, има праг и трябваше да ме изблъскат енергично, за да вляза в помещението. Не казвам, че е невъзможно, просто е нелепо. Когато човек се придвижва с инвалидна количка, престава да бъде анонимен. Всеки ме забелязва, ала се преструва, че не е така. Гарантирам ви, че не ме забравят толкова бързо. Освен това свидетелят е видял не мен, а вашия клиент да излиза от студиото. Как ще заблудите съдебните заседатели при толкова очевидни доказателства?