— Аз не твърдя, че вие сте убили Тери Ландън.
— Хайде де! Какво друго внушават подобни въпроси? — Нина наблюдаваше как кожата по лицето му полека порозовя, а носът му се покри с петна. Очевидно кръвното налягане на господин Суит се беше повишило.
— Моля да извините съпруга ми. Той преживя много мъчително изчезването на Тем. Нито за минута не сме я забравили. Освен това той има свои собствени проблеми.
— Съжалявам.
— Не, никак не съжалявате — изрече Джонатан Суит и придвижи инвалидната си количка по-далеч от Нина, приближавайки се към прозореца. Слънчев лъч се отрази от блестящата метална повърхност на облегалката й. Навън едно момиче профуча наблизо със ските си и помаха с ръка към тях. То беше енергично, щастливо, излъчващо грация, благословено с всички дарове, които те бяха искали да осигурят на дъщеря си.
Нина отиде на паркинга, наблюдавайки през слънчевите си очила разноцветните точици, които се спускаха с огромна скорост по белия хълм. Тя усети, че се страхува за скиорите, като че всеки миг щеше да се появи лавина.
Случаят, върху който работеше, наистина приличаше на снежна лавина — прекалено много хора и факти, които трудно можеше да подреди в стройна система. Чувстваше се погребана в ледена гробница без въздух, неспособна да се измъкне навън, задушаваше се под плътната пелена от смазващо тежки предположения.
След разговора с родителите на Темара в съзнанието й бе нахлула неприятната мисъл: защо Джонатан Суит не искаше филмът да бъде направен? Какво криеше той? Статистическите данни, свързани с убийствата на жени, неотклонно показваха, че много от жертвите са познавали убийците си… Докъде щеше да стигне госпожа Суит в желанието си да защити своя съпруг?
Беше ли убил Суит собствената си дъщеря?
27.
— Хей, човече, караш като умопобъркан индианец от племето Бронко — извика Уиш, стиснал ремъка върху тавана на пикапа с две ръце, докато Пол се спускаше по стръмния склон Кингсбъри Грейд в сгъстяващия се здрач.
— Благодаря — отвърна му детективът. — Аз карам истински пикап „Додж Рам“, колата на Нина е „Бронко“ за твое сведение — той включи дългите светлини. В плътните снопове светлина изплуваха два елена, изправили се точно на пътя им.
— Внимавай! — изкрещя Уиш. Пол рязко завъртя волана наляво, отби към банкета, оставяйки елените втренчени след колата.
— Рефлекси — заяви миролюбиво той. — Забелязвам, че си много по-словоохотлив, когато майка ти не е наблизо.
— Нима вие щяхте да се държите по-различно от мен?
— Схващам мисълта ти.
— Трябва отново да се върнете в дясното платно — всъщност вече бяха престанали да се движат в насрещното движение, летяха напред с шестдесет и пет мили в час по сребристата лента на планинския път, ограден от двете страни със силуети на дървета от гъстата гора.
Пол отвори прозореца и пое дълбоко дъх.
— А-а-х. Погледни онази голяма жълта луна, издигаща се над долината Карсън като лъскава златна монета от Африка.
— Караш ме да треперя от студ, човече.
— Облечи си ризата. Така. Да се върнем отново към Майкъл Ордуей. Казваше, че го познаваш.
— Да, познавам го. Отглежда крави и овце в ранчо на около миля след градчето Гарднървил. Притежава около сто и петдесет акра пустинна земя и надежден водопровод. Има деца и жена, която обича да флиртува с непознати.
— Дорийн Ордуей. Моминското й име е Дорийн Бенитес. Откога са женени?
Уиш вдигна рамене.
— Не знам. Такива неща не ме интересуват.
— Добре, какво знаеш тогава?
— Човекът плаща добре, отнася се както трябва към работниците си.
— Добре, това все пак е нещо. От начина, по който човек се отнася към подчинените си, можеш да си направиш извод какъв е характерът му.
— Съвсем наред е, като се има предвид, че е чужденец.
— Чужденец ли? О, имаш предвид, че е англичанин.
— Да, но той не се държи като човек от Великобритания, нали разбираш какво искам да кажа?
— Не, не разбирам — отвърна Пол. — Много съм любопитен да науча какво означава това.
— Ами няма нищо против да се изцапа като работниците си, макар че е собственикът на ранчото. Не седи по цял ден сякаш е господар на огромно имение — обясни Уиш.
— Разбирам. — Пикапът намали скорост, докато преминаваха през самотното градче Миндън. Единственото отворено заведение тук беше голямото, ярко осветено градско казино. Веднага след като се спуснаха по източния склон на Сиера он Грейд, навлязоха в пустиня, обрасла с храсти, приспособили се към температурите на голямата надморска височина. Дърветата изчезнаха и на тяхно място се появи небето. Нощта беше тиха.