— Гарднървил — обяви след минута Уиш. — Тук има хубав хотел, понякога се вижда оттук, понякога — не. Тук се хранят пастирите. Храната е хубава.
— Пастирите ли?
— Да, баските. Живеят навсякъде по тези места. Завийте наляво по черния път.
Поеха на втора скорост по осеяната с дупки повърхност на пътя, движейки се между огради от бодлива тел. Луната се носеше спокойно по небето и винаги успяваше да се задържи над главите им.
— След това бихме могли да похапнем в ресторанта на хотела. От сметката „разходи по разследването“.
— О, човече, обожавам работата си.
— Все още нищо не си направил. Хайде да проверим как си научил първия урок за частни детективи.
— Да слушам и да наблюдавам — започна Уиш. — Да си държа устата затворена, докато приказвате вие. Да отида в тоалетната и да проверя дали в шкафа за лекарства няма наркотици. Да се опитам да надникна в спалнята, да проверя дали там има бюро и какво е подредено върху него. Да душа навсякъде и винаги да имам готово някакво невинно обяснение. Да оставя касетофона включен в чантата си и да стоя близо до вас през цялото време. Да открадна чашата или кутията от бира, която той е държал в ръка.
— Направи всичко това и аз ще се постарая да получиш огромна купа с агнешка яхния — обеща Пол.
Стигнаха до обширен паркинг — голата земя не беше покрита с никаква настилка. На него бяха паркирани няколко счупени камиона и един трактор. Два малки кафяви териера изскочиха пред пикапа, не преставаха да лаят, размахвайки неспокойно опашки. Зад тях се появи мъж в работен комбинезон и кални ботуши.
— Майкъл Ордуей — представи се той и се здрависа с посетителите си.
Привлекателна жена с дълги крака, облечена в избелели, прерязани до бедрата джинси, се показа зад гърба му.
— Съпругата ми Дорийн. Марли, Уотсън, кротко! Укротете се, момчета! — Ордуей свали ботушите си пред вратата и продължи по чорапи в къщата, следван от двете кучета.
— Седнете, моля — покани ги Дорийн Ордуей. Двамата седнаха до масата от черешова дървесина, огледаха специалния шкаф, пълен с пъстри порцеланови блюда, възхитиха се на персийския килим, картините, изобразяващи пейзажи.
— Много е красиво — отбеляза Пол. — Не бях очаквал, че ще видя подобни неща в самия край на този дълъг път. — Докато приказваше, впери очи в Дорийн и тя отговори на погледа му.
Стопанката на къщата му подари по-широка усмивка, отколкото заслужаваше току-що изреченият комплимент.
— Не бях сигурен дали трябва да разговаряме с вас — започна Майкъл Ордуей. — Но и двамата бяхме много любопитни да научим повече за този процес.
— Много съм ви благодарен — отговори му Пол. — Това показва, че сте хора с широки възгледи.
Тези думи се понравиха на Дорийн.
— Бихте ли искали нещо за пиене? Чаша чай или кафе?
— Къде е клозетът? — попита Уиш. Пол го срита под масата, първо защото бе изгърмял такъв глупав въпрос, преди да завършат любезностите, и второ, защото младежът бе използвал грубата дума „клозет“.
— О, в края на краищата реших, че може да изтърпя още малко — бързо добави Уиш.
Пол си наложи да не вдига възмутено клепачи към тавана при тази неочаквана реакция и подхвана:
— Чух, че сте англичанин, който се е преселил в Америка.
— Роден съм в сянката на крепостта Тауър в Лондон — отвърна Ордуей. — Но от години живея тук. По време на медения си месец предприехме пътуване до Англия. Времето беше ужасно. Непрекъснато валя ситен, студен дъжд. Но разбира се, посещението в Британския музей компенсира всичките ни неприятности.
Дорийн се намеси:
— Можете ли да си представите — през цялото време разглеждахме разни мумии и стари ръкописи.
— Как стана така, че се озовахте в ранчо сред пустинята?
— Всъщност причината за това е решението на баща ми — отговори Ордуей. — Той се пресели с цялото ни семейство от Тахо скоро след изчезването на Темара. Самият той пораснал, гледайки каубойски филми в добрите стари времена, затова реши сам да подхване този бизнес. Превърна се в умел гледач на телета. Добре мяташе ласото, мир на праха му.
— Отдавна ли сте женени?
— От десет години — отвърна Дорийн, наливайки на детектива кафе. Неголемите й гърди изглеждаха възбуждащо под фланелката. Пол се опита да отклони поглед от тях. Тя забеляза отчаяните му усилия и съвсем случайно го докосна с бедрото си. — Имаме две близначки на четири години. Ани и Сара. Те вече си легнаха. Значи вие сте частен детектив? Като Сам Спейд и Лу Арчър. Никога не съм срещала човек с такава професия. Харесвате ли работата си?