— Нима не разбираш, Кърт? Толкова много хора са гледали филма, а само ти заявяваш, че знаеш къде се намира скалата, и искаш някой да претърси местността. Ами ако трупът на момичето наистина е там? Нима някой ще ти повярва — всички ще си помислят: „Той през цялото време е знаел, че Темара е там!“ Ще проверя догадката ти — след процеса.
— Тя сигурно е убила онова нещастно дете — измърмори Кърт като че на себе си. — Тем никога не беше живяла истински живот. Тя щеше да се справи със затрудненията. Но Тери — тя уби моето бебе. Накара ме да отида в къщата й и стреля по мене. Ти беше следващата й жертва, Нина. Тери си беше поставила за цел да унищожи всяко човешко същество, което обичах — лицето му се изкриви от мъчителна вътрешна болка. Нина беше виждала този израз по-рано.
— Тери беше много болна — каза тя.
— Не! Тя предпочете да се държи по този начин. Не се е разболявала. Просто си наложи да бъде такава. Може би затова избягах и не се опитах да й се противопоставя. Беше се превърнала в нещо извън представите ми за… Беше ме накарала да се страхувам.
— Всички сме изпитвали подобно чувство, Кърт.
— Но сега отново съм тук — неговите думи й напомниха за разговора й с Колиър във връзка с ада на Бампъс. Кърт беше паднал в бездната и сега бе обхванат от страшните пламъци.
— Довери ми се, Кърт. Събери всичкия си кураж. Адът е мястото, където хората отиват, когато изпитват страх.
— Да. Позволи ми да ти задам един въпрос, който отдавна отправям към себе си. Вярваш ли в злото, Нина? Не просто като метафора. Като нещо реално. — Макар че беше изненадана от посоката, в която се насочи разговорът им, Нина положи усилие да отговори максимално точно:
— Опитвам се да не вярвам. Ще ми се да мисля, че злото се дължи на невежество или гняв. Старая се да обясня всичко, което срещам в практиката си на юрист, с тези два човешки недостатъка. Но неизменно от време на време срещам някого като Тери. Струва ми се, че такива хора в буквалния смисъл на думата се подвластни на дявола. Припомням си всички онези фрази, използвани от старите хора. „Обладан от зъл дух“, „продал душата си на демона“.
Сблъсквала съм се с хора, които се развеждат. Седмици и месеци наред те са обхванати от такава отмъстителност, която едва ли би могла да се нарече човешка. Освен това съм обжалвала криминални дела на подсъдими, които са ме карали да се радвам, че не са в кабинета ми, а са задържани в затвора за изправителен труд. Изгубени души. Ала смятам, че такива хора наистина се срещат рядко.
— Работата ти е трудна — отговори Кърт и тя почувства: той наистина бе разбрал как понякога й се струпваха прекалено много неща. Тогава единственото й желание беше да се махне някъде и да захване каквото и да било — само да не е свързано със съдебни дела. — Ще срещаш все повече от онези редки хора — продължи той. — Но ето какво се опитвам да кажа: ако въпреки своята воля човек е обладан от зло, той не носи отговорност за това. Той просто е луд и нищо не зависи от самия него. Тери обичаше своя зъл демон, позволи да бъде обладана от омраза. Тя не беше луда.
— Искаш да кажеш, че нищо не се е случило против волята й.
— Да. Познавах я достатъчно добре. Имах много свободно време, години наред мислех за Тери… Е, тя е мъртва. Ти и… Ти можеш да не се тревожиш за сигурността си.
Нина не отговори на това. Кърт не мислеше логично. Убиецът на Тери беше на свобода, освен ако самият Кърт не беше извършил зловещото престъпление. Освен това тя не беше толкова сигурна, че Тери е убила Темара.
Сега беше дошъл моментът да изрече онова, което все някога трябваше да му каже:
— Разбираш ли, ако наистина си застрелял Тери, бих могла да изградя добра теза, основана на правилото за самозащита. Мисля, че можем да накараме хората да разберат какво се е случило — завърши тя.
— По дяволите! — извика Кърт. Той стана и се обърна с гръб към нея. В ръката й остана заглъхналата телефонна слушалка. Нина почука по стъклото, накрая Кърт отново вдигна телефона — единствената физическа връзка помежду им.
— Бих желал отново да ми вярваш, Нина. Най-лошото нещо е да зная, че нямаш доверие в мен — каза Кърт, сякаш изричаше собствените й мисли на глас. Тя не отговори, защото нямаше какво да добави. Доверието й в него не беше достатъчно, за да му каже за Боб. Точка. Историята трябваше да продължи на нов ред. Дойде време да говорят за друго.
— Как е ръката ти? — попита Нина.
Кърт вдигна ръкава на ризата си и й показа грозната розова черта на ръката под рамото.
— Раната заздравя. Няма трайно увреждане. Как е гръдният ти кош?