След като изслуша свидетелските показания, Милн заяви:
— Това е много сериозен случай. Понякога мисля, че такива решения са измежду най-тежките, които ми се налага да вземам. И двете страни имат право, ала неминуемо едната трябва да понесе по-голямата част от товара. Съдът постановява, че съпругата ще поеме притежанието на фамилната къща в продължение на пет години, докато най-малкото дете навърши дванадесет години. Тогава ще се проведе ново разглеждане на делото, на което ще бъде решено дали къщата да бъде продадена или не. Съдът смята, че нуждите на децата натежават повече от преимуществата, които би имал бащата при изплащането на общите финансови задължения на двамата бивши съпрузи, както и за това, че в противен случай бащата би разполагал с допълнителни средства за ежедневни разходи.
Клиентката на Нина я прегърна в коридора и възкликна:
— Пет години са достатъчно дълъг срок. Благодаря ви.
— Положението е трудно за всички вас. Желая ви успех — отвърна й Нина.
— Госпожа Рейли? — Клиентката на Нина вече беше отишла при децата си, когато репортерката на „Мирър“ Барбет Кейн се приближи към нея. — Бих желала да разговарям с вас по случая Кърт Скот. Няма ли да се оттеглите от този случай поради конфликт на различни интереси?
— Въобще не възнамерявам да сторя това — отговори Нина. — Конфликт на интереси не съществува. Не съм извършила нищо противозаконно, същото се отнася и за моя клиент.
— Някои хора смятат, че самата вие по всяка вероятност сте свързана с убийството на Тери Ландън.
— Това е пълен абсурд — заяви Нина. — Няма да се оттегля от случая. Не бих могла да се изразя по по-категоричен начин.
— Как понесе синът ви арестуването на своя баща? Знае ли въобще за това?
Нина изпитваше желание да отговори: „Да не сте посмели да се приближите до него!“, ала вместо това каза:
— И той както мен вярва, че господин Скот е невинен.
— Не сте ли съгласна с мен, че е необичайно за юрист да поема случай на убийство, в който адвокатът е тясно свързан както с обвиняемия, така и с жертвата.
— Така се получи. Но това няма да затрудни работата ми.
— Е, трябва да кажа, че съм изненадана. Мислех си, че няма да получа от вас никакъв друг отговор освен „Не коментирам“. Благодаря ви — каза репортерката.
— Няма смисъл да се крия зад стена от хартия — отвърна й Нина. — Бихте ли ми направили услуга? Следващия път, когато желаете да получите коментар, ми се обадете през работното ми време.
Репортерката кимна с глава.
— Извинете.
Нина излезе навън и пи вода от чешмата, построена до сградата на съда, след това подреди папките с документи на една пейка от железобетон. Малко хора се разхождаха наоколо в ранния следобед. По-голяма част от работата на съда протичаше сутрин. Из въздуха се носеше жълт цветен прашец, юнското слънце стопляше земята.
Както вече няколко пъти през последните дни, умът й отново се отклони към идеята на Кърт, че финалът в историята на Темара може да бъде намерен край онази пътека, която водеше до хребета Ангора. Адвокатът в нея казваше: „Не прави нищо, опитай се да прогониш тази идея далеч от съзнанието си!“ Ала незавършените истории я измъчваха, бяха предизвикателство за ума й. Хубавият край раздаваше справедливост на всички, понякога предлагаше нова интерпретация на фактите, нали? Може би щяха да открият Темара. Можеше ли това да помогне на Кърт?
Докато обмисляше този въпрос, Колиър Хелоуел седна на пейката до нея. Тя се опита да разбере какво означава изразът на лицето му. Веждите му бяха свъсени така мрачно, че между тях се бе образувала издатина, наподобяваща малка звездичка.
— Охо — възкликна Нина. — Имате лоша новина за мен, нали?
— Вашият клиент по делото за убийството на Тери Ландън току-що е ударил полицай. Ударът бил толкова силен, че полицаят изгубил съзнание. Клиентът ви счупил прозореца на полицейския микробус, с който го карали към болницата за прегледа при лекаря, отворил белезниците с ключа на полицая и повече никой не го видял. Къде е той, Нина?
В ума й затрещя оглушителен сигнал за тревога.
— Кога е станало това? — тя се отдръпна от заместник областния прокурор. Разговорът помежду им не беше приятелски.
— Преди около час. Микробусът спрял на светофара на кръстопътя между Шосе А1 и магистрала 50. Претърсваме областта, ала е възможно Скот да е избягал на автостоп. Или може би някой съучастник го е прибрал.
— Аз бях в съда. Не зная нищо за това. Той не е човек, действащ с груба сила, Колиър. Моля ви, не го търсете с насочено насреща му оръжие.
— Не ви вярвам — заяви Колиър. — Знаете накъде се е отправил. Ако не ми кажете веднага, автоматически ставате негов съучастник. Разговаряйте с мен. Не ме принуждавайте да ви арестувам.