Ако Нина въобще имаше някакъв късмет, той би трябвало да бъде в такси или в шофьорската кабина на някой камион, носещ се с главоломна скорост по шосе 50, прекосявайки щата Невада, на път към Юта. Беглец отпреди толкова години, сега Кърт отново щеше да напусне живота й, живота на сина й. Така тя и Боб щяха да заживеят както преди.
Не. Никога нямаше да бъде същото.
Тя познаваше Кърт достатъчно добре, известен й беше начинът му на мислене, знаеше къде ще отиде той. Вероятно щяха да му бъдат необходими някакви инструменти.
На завоя след магазина за хранителни стоки Нина зърна металния покрив на хижата, издигаща се сред гъста гора. До нея водеше черен път.
Пикапът „Бронко“ вдигна цял водопад от прах, докато Нина се добере до малко по-широко място край хижата. Там спря. Пътеката към хребета Ангора започваше наблизо. Беше застанала сред откритото поле встрани от пътя. От мястото си виждаше част от покрива на противопожарната станция, която се издигаше в самия край на пътеката. Напрягайки очи, разбра, че може да проследи отделни участъци от нея, които продължаваха нагоре по самото било.
Не забеляза никакво движение наоколо.
Вятърът шумолеше в клоните на дърветата. Далеч в небето се носеше самолет. Беше тихо. Много от тези самотни хижи бяха празни през делничните дни. Туристите идваха само през уикенда.
Нина се изкачи върху хлътналата веранда и се опита да завърти кръглата топка на входната врата. Нещо се счупи и тя я отвори. Вътре подът беше покрит с прах. Това веднага й подсказа, че в хижата нямаше никой.
— Кърт — прошепна тя. Усещаше присъствието му. Езерото Фолън Лийф, хижата с каменната камина…
В спомените й се промъкна страх. Припомни си какъв беше Кърт тогава — толкова красив с младостта и силата си. Целувките му, ръцете му… Сега не знаеше. Не знаеше. Защо бе тръгнала след него? За да го върне обратно при себе си ли? Или искаше да го види свободен — без стъклената стена, която стоеше между тях?
Навесът за инструменти на гърба на хижата беше посещаван наскоро от някого. Ръждясалият катинар на вратата беше разбит.
Нина отблъсна паяжините пред очите си и огледа старите инструменти, разпръснати по пода. Гребло. Пластмасова дъска за почистване на сняг. Мотика, окачена на един гвоздей. Мистрия без дръжка. Едно сравнително по-чисто място на пода показваше, че Кърт беше намерил инструмента, който му бе нужен.
Нина направи всичко възможно да сложи отново катинара на вратата на навеса, вдигна лопатата, която бе взела от дома, в дясната си ръка и измина с решителни крачки разстоянието от около двеста метра, отделящо я от началото на пътеката към хребета Ангора.
Слънцето надничаше между боровете. Въздухът беше изпълнен с чуруликане и плясък на птичи криле. Невидимите птици, дребните животни и насекоми си проправяха път сред гората, издавайки бодри звуци. Тя видя по пътеката различни отпечатъци от обувки, а след малко и отпечатъци от лапи на куче. Представи си как освободеното от нашийника куче се спуска стремително напред, изоставяйки бавния си двуног собственик. Нина спря. Чу как някой изсвирва рязко някъде далеч долу в ниските поляни около езерото.
Несвикнала с такива стръмни пътеки, Нина усети, че коленете й започнаха да треперят; беше изминала едва четвърт миля. Скоро забеляза, че храсталакът наоколо бе отъпкан, а на всеки петдесет-шестдесет фута имаше малки купчини от наскоро изкопана пръст.
— Кърт? — извика тя, ала не получи никакъв отговор. Даде малка почивка на коленете си и продължи напред.
Пътеката стана по-скалиста. Нина стигна до едно място, където се издигаха огромни гранитни блокове — обикновено избягваше подобни местности, защото мечките обичаха пещерите, образувани между камъните. Кърт наричаше убежищата на зверовете „мечи градове“… Споменът беше толкова ярък, че го усети как се спуска като прозрачна пелена над настоящето, насищайки гледката пред очите й с емоциите от миналото.
Чу звън на лопата, удряща се в камъка.
— Кърт!
Никакъв отговор.
— Кърт! Аз съм. Никой не ме придружава. Дойдох сама.
Шум от стъпки. Кърт се подаде зад гранитния блок, стиснал лопата в ръка.
Той я изтърва, махна ръкавиците от дланите си и протегна ръце към нея. Тя отново видя синкавия белег на мястото, където го беше засегнал куршумът.
Затича към него. Телата им се докоснаха. Двамата се притиснаха един към друг, Нина обви с ръце врата на Кърт, притисна глава към гърдите му и заслуша как тупти сърцето му, усещайки миризмата на пот и прах. Той помилва косата й.