Кърт вдигна камък над неподвижното тяло на Пол. Нина изкрещя:
— Не! — Той я чу, обърна се към нея и я погледна уплашено. Пол се измъкна и светкавично се изправи.
Този път Кърт нямаше никакъв шанс. Детективът се втурна стремително срещу него и двамата отново се вкопчиха един в друг. Пол притисна противника си към земята и стовари юмрук в лицето му.
Уиш стърчеше като парализиран. Пистолетът висеше безсмислено в ръката му. Струйка кръв потече по лицето на Кърт.
Детективът се готвеше да нанесе още един удар в лицето на поваления си противник. Нина вдигна тежък камък, скочи върху широкия гръб на Пол и го удари по тила. Той изсумтя и падна по гръб на земята със затворени очи.
— Убихте ли го? — извика Уиш и изтича до тях. Кърт бавно се надигна, разкопча разкъсаната си риза и я вдигна към лицето си.
— По дяволите — изруга едва чуто Пол от земята. — Май че тази жена наистина ме утрепа. — Той се опита да вдигне глава и Нина му помогна да седне. — Какви са тези кости? — попита Уиш.
Нина се приближи към тримата мъже, ала Пол я предупреди, без да откъсва нито за миг поглед от Кърт:
— Стой далече от него.
— Ще поговорим по-късно — каза тя. — Ти с микробуса ли дойде? Помогни ми да отмъкнем тези двамата до него. — Пол изстена. — Отиваме в болницата „Боулдър“. Уиш, помогни на Кърт да се изправи. Дай ми пистолета — може да застреляш някого по невнимание. Хайде, помогни му да стане! Мини пред него, а аз ще помогна на Пол.
Сега щяха да върнат Кърт обратно в затвора. Почти му се беше удало да избяга, ала те му попречиха, отново промениха бъдещето му. Тази отговорност беше зашеметяваща. Защо го беше проследила дотук? Нима с тази своя постъпка не беше прочела тежката му присъда?
Кърт се бе облегнал върху Уиш и куцукаше бавно надолу по пътеката. Той не поглеждаше към Нина, дори не направи опит да побегне към гората. Ако го бе сторил, Нина може би щеше да му позволи да избяга. Никога не би могла да разбере как щеше да постъпи в такава ситуация. Кърт вървеше бавно и се опитваше да изтрие лице с разкъсаната си риза.
30.
— Едва не счупи носа на Кърт — каза Нина, сядайки на стол до болничното легло на Пол следващия следобед. Детективът изглеждаше добре, макар че тилът му бе овързан с бинтове. Той сега й показваше новата си превръзка.
— Ти едва не ми пръсна мозъка — заяви Пол. — Съвсем малко ти оставаше да го сториш наистина. Ще ме изпишат днес, в края на работното време.
— Нима има мозък в главата ти? — попита Нина. — Не съм забелязала.
Пол видя израза на лицето й и тонът му загуби известна част от веселостта си.
— Нека да обсъдим случая от моя гледна точка. Той беше избягал от затвора. Бягството кара останалите да си мислят, че той е виновен. Полицията го преследва. Обикновено стрелят по бегълците и техните съучастници. Той застрашаваше живота ти. Ти не ме изчака. Видях го, че те беше сграбчил и…
— Не трябваше да се нахвърляш върху него. Нали имаше пистолет? Искаше да го набиеш. Беше ядосан, затова реши да му дадеш добър урок. Та той е човекът, за когото работиш. Какво ти става?
— Щом заговори за това, нека подчертая, че работя за тебе. Между другото, той започна ли да изплаща сумите, които ти дължи?
— Не искам да се въртиш непрекъснато около мен, да се нахвърляш срещу клиентите ми, държейки се като горила. Наех те да разследваш случая.
— Хайде, хайде, Нина! Аз те обичам. Опитвам се да се грижа за тебе!
— Любов — възкликна Нина. — Глупчо. И двамата сте глупаци — тя протегна ръка и помилва челото му.
— Имаш този лош навик… да привличаш всички неприятности около себе си — заяви Пол и потрепера от болка, правейки опит да се изправи на лакът.
— Какво искаш? Да извикам ли медицинската сестра?
— Искам да се наведеш, да ме целунеш и да кажеш: „Ти си моят герой.“ Моля те. — Очите му се спряха в нейните. Изразът на лицето му беше като на малко момче, смешно нелеп за здравото му, космато мъжко тяло. Тя се наведе и докосна целомъдрено бузата му с устни, ала той бързо обърна глава, устните му намериха нейните — плашещи, горещи, пълни с желание.
— Ммм — измърмори детективът. — Жена от каменната ера удря един мъж по главата, завлича го в бърлогата си и извършва с него отвратителни неща.
— Млъкни, Пол. Ти наистина си пещерен човек. Преминаваш всякакви граници.
— Добре, добре. Съжалявам, че се поувлякох. Може би трябваше да го оставя да избяга — рече Пол. — Случаят можеше са приключи и така, макар че вероятно щяха да те напъхат в затвора като съучастник на бягството му.