— Чакай, мамо. Искам да разбера точно коя нощ тя е била… нали разбираш… — Той махна ръката си и я остави да му отговори. Лицето му изглеждаше много измъчено.
— На тридесети март. Малко след като Пол те намери, а аз те доведох от Кармел.
Боби изплака:
— О, не.
— Какво? Какво има, Боби?
— Точно същия ден телефонът звъня след вечеря, помниш ли? Аз вдигнах слушалката, после ти казах, че никой не се е обаждал.
— Значи тя се е обаждала вкъщи? — Нина не успя да пропъди тревогата от гласа си. — Защо не си ми казвал за това?
— Тя попита за баща ми. Той беше едно от нещата, за които не можех да разговарям с тебе. Струваше ми се, че трябва да действам сам.
Гласът му беше слаб, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Нина изрече успокоително:
— Ш-ш-ш, всичко е наред. Хайде, разкажи ми, сине. Обещавам ти, че няма да ти се разсърдя.
— Тя каза: „Боби?“ Много се зарадва, че отговорих аз, а не някой друг, после добави… — Момчето стисна ръката на майка си, сякаш едва осъзнаваше какво бе направило с това, че не бе споделило с нея. В бързината Боб бе започнал да заеква: — Тя каза: „Баща ти дойде тук да ме посети. Той много иска да те види…“
— А ти какво направи?
— Аз се измъкнах от къщи и си взех велосипеда, след като всички заспаха, също както преди. Трябваше да направя така, мамо! Той е мой баща!
— Добре, добре, слушам те…
— Отидох до къщата й на улица „Койот“. Портата беше отворена. Лампата беше запалена в малката сграда до пътеката. Оставих велосипеда си на земята и тъкмо щях да вляза, когато усетих, че някой бе сложил ръка на рамото ми! Ако бях на колелото си, нямаше да му се дам! Беше вуйчо Мат, мамо. Той ми взе колелото и ме хвана за ръка. Дори не можеше да крещи, толкова беше ядосан. След това заобиколихме къщата и се върнахме при камиона му. Той ме накара да остана в шофьорската кабина. Заключи ме и каза, че ако се измъкна навън, щял да ме спука от бой!
След това тръгна някъде. Нямаше го само няколко минути. После отключи вратата на кабината, тръгнахме бързо по пътя и се прибрахме у дома.
— Значи така и не си влизал през портата? Погледни ме! Не си ли влизал през портата?
— Не. Повярвай ми, мамо. Не успях да стигна дотам.
О, благодаря ти, благодаря ти, Мат. Ти спаси глупавото ми момче… и аз не зная от какво…
Но защо Мат не й беше разказвал за това? И какво е правел по това време там?
— Вуйчо Мат ми докара велосипеда. Разговаряхме за глупавата ми постъпка. Той ми каза, че онази жена е лъжкиня и че можела да ме нарани. Баща ми въобще не е бил там. Вярно ли е това, мамо?
Нина хвана сина си за раменете и го разтърси.
— Защо не ми каза! Защо!
— Исках, но вуйчо Мат ми каза, че той щял да разговаря с тебе! Ох, причиняваш ми болка! — Тя го пусна и момчето падна на леглото.
Беше й необходима цяла минута, докато дойде отново на себе си. С най-твърдия тон, на който беше способна, Нина изрече:
— Слушай, Боб. Радвам се, че ми каза всичко това. Ще ми се да го беше направил по-рано. Ще разговарям с вуйчо Мат, когато той се прибере у дома, и ще изясним всичко това.
— Хайде, стисни ме още веднъж, наистина го заслужавам — измърмори Боб. Нина го пусна и се изправи. В очите му проблясваха сълзи. Той притисна плюшения тюлен до бузата си.
Той беше просто едно дете със своята играчка.
— Ще изясним всичко това — повтори Нина. — Не се тревожи, сине.
Боб дръпна одеялото към брадичката си. Беше се успокоил. Тя провери още веднъж прозореца, след това излезе от стаята с разтуптяно сърце.
31.
Когато Мат и Андреа се прибраха у дома, Нина бе подредила папките с документи върху масата в кухнята. Заедно с тях в стаята се промъкна и студен полъх от нощния въздух. Двамата се държаха за ръце, Андреа се смееше, Мат се бе наклонил леко на една страна, защото тя се бе отпуснала изцяло върху него.
Мат погледна Нина и каза:
— Андреа, ще отидеш да си легнеш, нали?
— Какво ще кажеш за мъничка чаша скоч преди това? — попита предизвикателно тя, опитвайки се да го погъделичка по кръста. — Не искам да кажа, че без него няма да мога да заспя.
Той се освободи от прегръдката й и каза:
— Ще дойда при тебе след малко. Нина и аз трябва да поговорим.
— Не мога ли и аз да слушам?
Нина отвърна:
— Защо не? Помежду ни няма да има повече тайни, нали така, Мат?
— Защо не излезем на верандата? Тук е задушно — предложи Мат.
— Нека разговаряме тук. Не ми се ще да излизам навън — отговори Нина.
— Боиш се от зли духове? Безпочвени страхове!