— Оставам тук. А сега ми кажи истината, малки братко. Вече разговарях с Боби.
— Това е очевидно — каза Мат. — Мисля, че наистина имам нужда от питие. — Той се приближи към шкафа над печката и се върна с чаша уиски, която пресуши на един дъх.
— Сигурно наистина е лошо — отбеляза Андреа. — Последния път, когато направи така, мислеше, че един от клиентите ти е умрял горе на парашута, преди да се приземи. — Тя изтегли един стол към себе си и седна на него.
— Исках да ти разкажа веднага, Нина, но ти все бързаше за някъде. Пое случая, преди да успея да ти обясня — заговори Мат, застанал до шкафа.
— Ти не обичаш да приказваш за неприятни неща, Мат. Помниш ли, когато мама и татко се разделиха? Нито ти, нито аз говорехме за това. Преструвахме се, че всичко е наред, а всъщност беше ужасно. Тогава известно време вземаше наркотици, помниш ли?
— А ти започна да спиш с всичко живо, което ходеше на два крака — отвърна Мат. Той отново се приближи до шкафа и този път се върна с цялата бутилка. Беше облечен в карирани шорти и памучен пуловер с качулка, изразителното му лице с фини черти беше загоряло. Имаше сините очи на майка им и буйната коса на Харлан.
— Нина, скъпа, изглеждаш така, сякаш си загубила най-добрия си приятел — отбеляза Андреа.
— Сигурно си много смела, за да се държиш така като че аз съм причината за проблемите ти — каза Мат. Той сложи бутилката на масата, отново седна и преметна крак върху крак. Изразът на лицето му беше познат на Нина. Предизвикателен. Тя си припомни как преди години родителите им бяха решили да пропъдят кучето им, а Мат избяга с него и се скри в гаража на госпожа Филдинг. Тогава той беше на единадесет години, а тя на тринадесет. Тя знаеше къде може да намери бегълците. Лицето на Мат тогава беше същото. Нина му бе казала да се прибира у дома, а той отговори, че по-скоро ще избяга чак в Албъркърк.
— Разкажи ми какво се случи през онази нощ, Мат. Трябва да зная.
— Да, трябва — той започна да говори. В началото тонът му беше колеблив.
Боби разказал на Мат за Тери в същия ден, когато тя го посетила в училище. Казал му за кучето, за онова, което тя приказвала, и Мат решил да се справи сам с положението. Не искал да отиде при Нина, взел решение да я защити, да й спести тревогите, защото всичко му изглеждало твърде безобидно. Той смъмрил Боб и го предупредил да стои надалеч от Тери. След това започнал да наблюдава племенника си.
Няколко дни след инцидента в училище Мат дочул разговора на Боб по телефона.
— Вече научихме, че времето за лягане не е никаква пречка за момчето — продължи разказа си Мат. — Затова го наблюдавах и през нощта. И наистина, малкият глупчо се измъкна от леглото и излезе на пръсти през кухненската врата. После се качи на велосипеда си и потегли. Бях изумен, ала навлякох панталоните си, изтичах до камиона и го проследих с угасени фарове.
— Нищо, което прави той, вече не може да ме изненада — отбеляза Андреа. — Ще ми се и аз да пийна нещо. — Тя си наля уиски в чашата, която Мат беше оставил на масата, и го изпи. — Добре, вече се чувствам по-силна — добави тя.
— Продължавай, Мат — подкани го Нина.
Първото нещо, което му дошло наум, било да спре Боб още преди момчето да е изскочило от верандата, ала след това решил да научи всичко. Боб се спуснал надолу по хълма с велосипеда, огряван от луната, а вуйчо му в продължение на няколко мили го следвал отдалеч по улицата „Пайъниър Трейл“ към местността Мейърс.
— Боби обича географските карти — отбеляза Нина. — Сега той вероятно може да се оправи с по-голяма лекота в Тахо, отколкото ние.
— След завоя пое по улица „Койот“, слезе от велосипеда и започна да го бута нагоре по хълма. Аз също завих и продължих известно време по същата улица. След малко паркирах и изтичах да видя какво прави Боб. Едва не го изтървах. Беше оставил колелото си при дърветата, очевидно не искаше да разберат, че е пристигнал там. Боб отвори портата, някакво куче се втурна към него, ала не му създаде никакви проблеми. След това пое нагоре по пътеката към малката самостоятелна постройка, която се виждаше недалеч от портата. Изтичах след него и го сграбчих за раменете.
Взехме велосипеда, след това го заведох до камиона. Накарах го да се качи в шофьорската кабина и му казах:
— Всичко свърши, независимо какво си смятал, че правиш. Остани тук. Ще се върна веднага. — Заключих го в кабината. Той дори не помръдна, знаеше, че си е навлякъл достатъчно неприятности. Кипях от яд. Върнах се обратно да проверя какво става.
— Наистина ли? — прекъсна го Нина. Мат я изгледа неразбиращо.
— Нима мислиш, че те лъжа?