Ала днес Нина не беше тръгнала на развлекателно пътуване. Горещината на юнския въздух прогресивно се увеличаваше, докато тя изминаваше седемдесетте мили, преодолявайки спускане от височина четири хиляди фута. Прозорците на колата й бяха отворени за ароматите на планината Сиера.
Беше се събудила още преди да зазори, облече халата си, сложи очилата си и седна с чаша кафе на верандата, без да осъзнава какво я заобикаля, докато умът й се носеше сред своя собствен пейзаж. Когато слънцето изгря, росата от коловете на оградата, направени от Мат, се изпари. Образува се фина мъгла, която накара въздуха да затрепери. Гората сякаш се раздвижи и се разлюля под топлите жълти лъчи, плъзгащи се между клонете.
Зората — онова време от деня, когато надеждата трябва да бъде най-силна. Зората — време за разстрели и дуели.
Трябваше незабавно да вземе решение. Кърт или Мат…
Мат или Кърт. Как би могла да допусне невинен човек да страда в затвора дори ден повече? Кърт й беше поверил свободата си. Ако професията адвокат въобще имаше някакво значение, то беше, че Нина не биваше да скрива информация, която би могла да го оправдае.
Тя щеше да извърши углавно престъпление, ако не предоставеше информацията на Мат в полицията. Не можеше да разговаря с Пол или Сенди по този въпрос, защото това щеше да ги направи виновни пред закона в еднаква степен както самата нея. Трябваше да отиде незабавно при Колиър Хелоуел и да моли за милост.
Но… щяха да арестуват Мат. Щяха да го обвинят в извършване на убийство — Нина не виждаше как би могъл да избегне това. Тя, по-голямата сестра, винаги го закриляше, когато бяха деца. Може би той нямаше да издържи разследването за съдебния процес. Дори би могъл да предприеме… нещо необмислено. Мат нямаше доверие в системата, която бе изпълнила целия й живот. И ако тя го предадеше в ръцете на правосъдието, той сигурно щеше да се опита, ала никога, никога нямаше да може да й прости. И Боб — свидетел, изпълнен с нежелание да се изправи пред съда, вероятно и заподозрян по делото — семейството й щеше да бъде разбито.
Нина обичаше всички тях. Как бе възможно това да се случва сега?
Припомни си всеки конфликт, всеки проблем, всяко предизвикателство, с които се бе сблъсквала, откакто Боб я бе попитал за баща си преди няколко месеца, когато бяха обхванати от паника на покрития със сняг бряг. Преди всяка стъпка трябваше да прави мъчителен избор. Ала тя бе дала всичко най-добро от себе си. Беше се опитала да помогне. Къде беше сгрешила? Какво можеше да стори сега?
Докато седеше на верандата в люлеещия се стол, чувствайки се на края на силите си, изведнъж й хрумна спасителната мисъл — трябваше да се срещне с Кърт. Трябваше да му разкаже за Боб, за Мат. Той имаше право да знае за тях.
В девет и петнадесет се отби от главната улица на града, посети затвора и незабавно бе допусната в помещението за посетители. Атмосферата тук я караше да се чувства напрегната. Тук не я познаваха. Положението на Кърт от правна гледна точка беше станало още по-несигурно — той беше беглец. Беше нападнал пазача си в затворническия микробус, макар че всъщност полицаят имаше само една-две синини. Другите пазачи със сигурност щяха да го накарат да си плати по един или друг начин, независимо какво гласеше законът.
Когато полицаят го доведе, Кърт седна, ала не вдигна поглед към нея. Този път помежду им нямаше стъкло, а стоманена решетка, през която течеше електрически ток. Друг пазач четеше вестник на не повече от двадесет фута от тях.
Носът на Кърт все още беше бинтован. Пол беше насинил и двете му очи и бе разрязал бузата му.
— Кърт?
Той въздъхна и повдигна глава.
— Здравей, Нина.
Тя отвори уста да му разкаже всичко.
И загуби смелост. Може би ако отначало за няколко минути поговореха за нещо друго…
— В медицинския доклад е отбелязано, че след няколко дни ще бъдеш добре — започна тя. — Как се чувстваш?
— Чувствам се… радостен, че все още идваш да ме виждаш, след като побягнах по този начин.
— Костите бяха идентифицирани като останките на Темара Суит. Срещу нея били дадени два изстрела. Областната прокуратура разследва случая.