— Сигурно ще помислят, че съм я убил аз.
Нина все още не разполагаше с достатъчно информация, затова го остави той да води разговора.
— Как е Пол? — попита Кърт.
Нина отвърна изненадано:
— Пол ли? О, той отново работи по случая. Съжалява, че се беше ядосал толкова много. Добре е.
— Това е хубаво.
— Не трябва да се държиш толкова възпитано на тази тема.
— Аз започнах пръв — изрече Кърт, повтаряйки думите на Пол. — Ти… и Пол…?
Объркана, Нина обърна глава настрана.
— Разбира се, това не е моя работа.
— Не. Не е това, което мислиш. Нека просто приемем, че нищо не се е променило.
— Той не ми вярва, нали?
Изведнъж без никаква причина умът на Нина изпита грозно подозрение. Може би Кърт не беше убил Тери, ала нима можеше да предположи същото и за Темара? Той забеляза, че погледът й се промени и попита:
— Какво има?
Заболя я стомах. Решението да му разкаже всичко можеше да се окаже погрешно. Той можеше да разкаже на други хора. Луда, направо бе луда, поверявайки бъдещето на Мат на този човек.
— Проблемът е, че ти намери Темара — отговори рязко Нина. — Отново гледах филма. Сега вече наистина забелязвам скалата. Ти имаше право — скалата е същата. Все пак това е невероятно постижение на паметта — как си запомнил такава подробност.
— Казах ти — аз съм лесничей. Това означава, че дърветата, ручеите и скалите са като мебелите в жилището ми. Просто ги забелязвам.
Нина искаше да му вярва, наистина искаше.
— Бедната Нина — прошепна Кърт. — Толкова съжалявам.
Тя не знаеше какво да каже. Чувстваше се разкъсана. Не постъпваше честно спрямо него, а той се опитваше да я утеши. Още днес можеше да излезе на свобода…
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Вдругиден отново ще дойда, за да поговорим за подробностите около протичането на процеса.
— Остават още само няколко дни — изрече тихо Кърт. — Зная, че правиш всичко, което зависи от теб.
— Има нещо, което искам да ти кажа, преди да си тръгна, Кърт.
Той зачака.
— Искам да знаеш, че ти вярвам. Вярвам, че не си убил Тери.
Кърт й отговори:
— Благодаря. Не зная какво те е накарало да ми се довериш, ала това означава много за мен.
Гласът му се прекърши, когато произнесе думата „довериш“.
Изведнъж Нина реши да му разкаже онова, което знаеше.
— Това не е всичко — продължи тя. Гласът й вече бе престанал да се колебае.
— Какво се е случило? Сигурно е нещо лошо, съдейки от начина, по който ме гледаш.
— Трудно ми е да реша откъде да започна — заговори тя. — Аз… аз зная, че не си убил Тери, защото ми е известно кой го е направил. Зная и защо е извършил убийството. Дойдох да ти кажа…
— О, слава Богу! — извика Кърт. — Искаш да кажеш, че ще бъда свободен? Кой я е убил? Как откри това? Кога можеш да ме измъкнеш оттук? — Той се изправи, клепачите му бяха плътно затворени, устата му бе изопната, сякаш се отърваваше от нетърпима болка. Той се отдалечи от нея и обърна лице към стената.
Нина гледаше с овлажнели очи как раменете му се повдигат мъчително.
Когато Кърт най-сетне се върна до прозореца, едва успя да изрече:
— Това е такъв удар. Такова облекчение. Толкова се надявах…
— Разбирам. — Кърт забеляза нещастния й поглед и обхванатото му от екстаз лице изведнъж се изопна в крайно изумление. — Трябва да ти съобщя още няколко неща. Трудно ми е да го направя. Ще започна с нещо много важно, нещо, което бях пазила в тайна от тебе.
Тя пое дълбоко дъх и заговори:
— Ти наистина имаш син, Кърт. Нашия син. Той е на единадесет години, учи в шести клас, едър е за възрастта си. Бях бременна, когато ти си отиде, бях толкова ядосана, че не разказах на Боб за тебе. Постъпих погрешно. Гневът ми вече се стопи. Разбирам, че…
За нейно изумление, Кърт й отговори спокойно:
— Зная за сина си, Нина. Нямам търпение да се срещна с него. Вече съм получил две писма от него. Не можех да ти кажа за тях. Боях се, че ще му попречиш да ми пише.
Двамата бяха навели глави близо до решетката, разговаряха уверено като стари приятели или отколешни любовници.
— Този малък… дявол! — възкликна Нина.
— Няма да мога никога да ти обясня как се почувствах, когато получих първото му писмо. Той е един от хората, заради които живея — каза Кърт. — Помолих го да не идва в затвора. Не можех да му позволя да се срещне с мен. Бях решил да избягам, ако ме осъдят. Но сега… имаш ли негова снимка?
Нина вдигна фотографията на Боб от пети клас близо до решетката, така че Кърт можеше да я види. Боб се усмихваше, устните му бяха изопнати, брадичката и погледът му привличаха най-силно вниманието на зрителя. Очите му бяха ясни, блестящи, очи на здраво дете. Кърт го разглежда дълго време, без да изрече нито дума.