— Сенди, искам да те питам нещо.
Секретарката се приближи до бюрото на Нина.
— Питайте — каза тя.
Нина изтласка с крак изпод бюрото сините си обувки с висок ток.
— Виждаш ли нещо неприятно в тези обувки?
— Ами те са малко високи за моя вкус — отговори Сенди, прехвърляйки тежестта на тялото си от един крак, обут в гуменки, върху другия.
— Не, имам предвид дали са прекалено елегантни за съда? Не са като черните лачени обувки например. Дадох за тях осемдесет долара — Нина ги обу и веднага се почувства така, сякаш се бе окичила с евтино украшение. — Повярвай ми — мъжът може да те накара да се чувстваш несигурно с най-любимите си аксесоари.
Добре, беше направила мръсен номер на Пол и сега се чувстваше много…
— Много отвратително — обяви Сенди. — Обаче сега не говоря за обувките.
Тя бе впила в Нина неразгадаемия си поглед, който винаги я караше да губи смелостта си. Нина си припомни кратък телефонен разговор с Андреа предния ден. Нима Сенди беше подслушвала?
— Винаги можете да станете актриса, ако ви лишат от адвокатски права — продължи Сенди. Нина осъзна, че секретарката й знаеше за Мат. Тя разбираше какво Нина бе извършила току-що.
— Ако продължаваш да подслушваш разговорите ми, ще си навлечеш неприятности. Онова, което знаеш — каза й Нина, — те прави съучастник. — Умът й заработи върху нюансите от етично и криминално естество, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко по темата. Всичко беше толкова сложно…
— Такива измислени думи не означават нищо за мене — заяви Сенди. — Някой трябва да опита да изчисти всичко това. Вие бяхте избрана да го сторите. Хората разчитат на вас. Някой трябва да ви подкрепя през целия път. Това ще бъда аз. Съвсем просто е, нали? Хайде да се залавяме за работа.
Думите й прозвучаха така чисто и ободрително, като че айсберги бяха прорязали замръзнало море. Нина буквално подскочи в креслото си. Съмненията и объркването внезапно я напуснаха.
— По дяволите, Сенди — измърмори тя.
Някой почука на външната врата и след миг се разнесе мъжки глас:
— Доставка на пици по поръчка.
— Само да не са забравили да сложат повече сирене — отбеляза Сенди.
35.
В следващия понеделник сутринта Милн най-сетне каза:
— Сега разполагаме с дванадесет съдебни заседатели и петима пълномощници.
Съдебните заседатели, от които девет бяха жени — внушителен брой, което означаваше, че те ще имат решаваща дума в обсъжданията, започнаха да въздишат и да шават неловко в креслата си. Госпожа Бъргъни, величествена и строга, бе заела централното място на първия ред и контролираше без никакво усилие положението. Някой от онези високоплатени експерти, подбиращи съдебните заседатели, би трябвало да извърши проучване колко често човекът, заел централното място на първия ред, става техен председател. Госпожа Бъргъни имаше остър, нетърпелив поглед — наблюдателни очи на човек, проверяващ как е изчистена стаята. Дама, която винаги забелязва парченцето от салфетка под леглото или непометената паяжина в ъгъла на тавана.
Може би тя щеше да помисли, че очите на Джери Кетрик не са толкова наблюдателни колкото нейните собствени.
Кърт седеше от лявата страна на Нина, веригите му не бяха махнати, ала поне беше облечен в собствения си костюм. Не бяха разменили почти нито дума помежду си. Лицето му изглеждаше сивкаво, очите му бяха хлътнали, защото бе отслабнал твърде много. Нина отново си припомни какво му причинява. Той не трябваше да преживее всичко това. Можеше да се върне при своето пиано, да свири произведенията на Бах, а през следващата година тя щеше да подготвя защитата на брат си, когото щяха да хвърлят в затвора. Когато останалите членове от групата на съдебните заседатели излязоха напред, тя стисна ръката му и прошепна:
— Съставът на съдебните заседатели е добър. Ще се справим.
Публиката изпълни местата в залата, шепнейки помежду си, докато хората, които не бяха избрани за заседатели, напуснаха един след друг първата редица. Барбет Кейн от вестник „Мирър“ беше тук с двама други репортери. Семейство Суит седеше тихо в края на реда, инвалидната количка на Джонатан Суит беше спряна на пътеката до мястото на съпругата му. Дорийн Ордуей се беше издокарала в бледожълт костюм с минипола, по-светлите кичури на косата й бяха прибрани в ефектна плитка. Майкъл Ордуей бе облечен както обикновено в джинси, тъмното му, загоряло лице изглеждаше не намясто в тази зала.
Служителите от полицията, призовани като свидетели, бяха извинени за днес и щяха да се явят в съда следващата сутрин. Изключение правеше Франк Фонтейн, криминологът, който щеше да говори пръв; той вероятно беше излязъл в коридора и прочиташе бележките си за петдесети път.