— Значи той е изрекъл именно тези думи? „Тя беше застреляна“ — повтори Колиър и вдигна вежди пред съдебните заседатели, за да подчертае важността на това изявление.
— Да, така си записах след това.
— Какво се случи по-нататък?
— Повиках подкрепление и линейка. Подсъдимият беше приет в болница „Боулдър“ в шест часа и двадесет минути. Беше прострелян в лявата ръка — рана в меките тъкани. По пътя той ми каза къде живее тази жена. Разказа ми, че през цялата нощ е карал в околностите на града, паркирал някъде и спал известно време, след това решил да отиде в полицейския участък, да съобщи за случая и да получи лекарска помощ. Точно тогава го спрях.
— Какво направихте след това? — попита Колиър.
— Офицер Буут и аз отидохме на посочения от него адрес и се насочихме директно към студиото недалеч от голямата къща.
— Защо постъпихте така?
— Поради две причини. Пътеката към студиото беше осеяна с тъмни капчици. Вратата беше широко отворена. Температурата беше около четиридесет градуса по Фаренхайт. Ако имаше някой в помещението, по всяка вероятност бе в беда. Затова обявихме присъствието си пред вратата. Вътре беше тъмно, но видях множество най-различни уреди. После забелязах нещо, което ми заприлича на приклад на пушка. Извадихме оръжията си и влязохме.
— Какво намерихте в студиото?
— Жена, просната на пода на около десет фута от вратата. Тя не дишаше. Тялото беше студено, вкочанено, покрито с кръв, която отчасти беше изсъхнала. Обадих се за още една линейка, ала ми беше ясно, че е мъртва.
Джойс продължи с дългия разказ, подробно описан в полицейските доклади: пушката „Ремингтън“ на пода до Тери, следите от борба, видеокамерата, подпряна между краката й. Група от отдел „Убийства“, състояща се от фотограф, двама криминолози и детектив — лейтенант Джулиън Оскъл, беше пристигнала след час на местопрестъплението и бе започнала своята работа.
— Какво направихте след това?
— Върнах се в полицейския участък и започнах да пиша доклада си по случая.
— Благодаря ви, офицер Джойс. Вашият свидетел, моля.
Нина започна да задава въпроси на полицая във връзка с разговора му с Кърт.
— И не сте направили запис на показанията му? — попита тя.
— Не. Филмирах ареста чрез засипващото устройство в колата си. Това е стандартна процедура. Звукът беше изключен.
— Нека видим филма — каза Нина. Светлините в съдебната зала отново угаснаха. Те гледаха филма: Джойс спря Кърт, приближи се към колата му с запалено електрическо фенерче, Кърт отвори вратата и опря гърди о капака. Беше кристалночиста утрин в Тахо, камерата бе внимателно монтирана, за да улови всеки, намиращ се пред полицейската кола. Лице, което без съмнение принадлежеше на Кърт, се обърна към камерата и заговори сериозно.
— Спрете тук — помоли Нина. — Какво точно казва той в този момент?
— Добре — отвърна търпеливо Джойс. — Отговарям ви според бележките, които съм си водил. Аз попитах: „Какво е това?“ Той отговори: „Кръв.“ Зададох въпрос: „Ранен ли сте?“, той кимна с глава утвърдително, затова казах: „Сбили ли сте се с някого?“ А той отговори: „Имаше престрелка. Тя беше застреляна.“
— Имате ли спомени от случилото се, при положение че не ползвате бележките си?
— Спомените ми са смътни. Това стана преди няколко месеца. Разчитам на бележките, които съм водил.
— Кога точно сте направили записките си?
— Тук, в горния ъгъл на страницата е посочено: седем часа и тридесет минути сутринта.
— А кога точно подсъдимият е изрекъл тези думи?
— Сигурно е било… можете да видите точното време от видеозаписа. Било е пет часът и четиридесет и четири минути.
— Обсъждахте ли с някого кои точно думи е използвал подсъдимият, преди да направите записките си?
— Точно кои думи е използвал ли? Не.
— Следователно между времето, когато Скот е дал показания, и времето, когато сте направили записките си, е изтекъл един час и четиридесет и шест минути?
— Да.
— А през това време вие сте направили ужасяващо откритие — намерили сте тяло, покрито с кръв, осъзнавайки всички последствия от това?
— Да.
— Възможно ли е през изтеклото време да сте забравили точно кои думи е изрекъл подсъдимият?
— Не. Обучен съм да запомням такива неща.
— Вашата памет е привикнала да запомня точно какви думи използват хората в показанията, които ви дават, нали?
— Да — младият полицай я погледна със самодоволна усмивка. Той знаеше, че единственото, което трябва да стори сега, бе да се придържа към предначертаната линия — „Тя беше застреляна“. Тези думи са почти равнозначни на самопризнание.