— Разбирам. Но нашите съмнения остават — заяви Нина, сякаш приказваше на себе си.
— Възразявам!
Нина побърза да отговори:
— Оттеглям последното си изречение, Ваша чест. Следователно… вие не разполагате с доказателство, че Кърт Скот е докосвал или стрелял с пушката през нощта на смъртта на Тери Ландън.
— Не, но…
— Благодаря ви — каза Нина и седна на мястото си.
Джери Кетрик се изкачи в свидетелската ложа, облечен в увиснали на коленете джинси, сложил широка вратовръзка. Еластичните му устни бяха обтегнати докрай, сякаш искаха да заявят: „Позволете ми да ви забавлявам.“
Джери беше много важен свидетел. Той получаваше неочаквано още петнадесет минути слава и разбираше това. Днес изглеждаше като Пийт Таунзенд в миговете на славните интервюта или като Алис Купър — изпълнена с достойнство, учтива, гримирана с черна очна линия. Ала при Джери всичко имаше привкус от навиците на опустошения от живота албинос. Рошавата му брада беше подстригана в чест на дебюта в съда, гумено ластиче пристягаше по-голямата част от рядката му бяла коса, ала острият поглед в очите му и дължината на бялата грива, падаща назад по гърба, издаваха истинската му същност. „Той е самото олицетворение на застаряващо хипи — помисли си Нина. — Един от онези типове, които не се занимават с политика, не посещават клуб «Сиера», нито пък се отдават на будизма, просто остаряват и се чудят къде е изчезнала революцията.“
Нина хвърли поглед на протокола от разговора с Джери, след това отново прегледа доклада на Пол за него.
Колиър зададе няколко предварителни въпроса, после каза:
— Къде е разположена вашата къща спрямо нейната? — Беше подготвена схема, на която Джери показа верандата на дома си, отдалечена на около сто и петдесет фута от портата на Тери.
— Имаше ли тя някакви съседи от другата страна?
— Не. Там е разположен един от парцелите, за който Федералното управление за опазване на природната среда не издава разрешение за строителство — отговори Джери. — Зад къщата й има гори. Тя беше издигнала ограда около цялата си собственост. Всъщност ние бяхме единствените й съседи.
— Влизали ли сте вие или вашият син в къщата й?
— Отивах там да помета покрива, поправях водопровода, вършех разни други дребни неща. Но това беше много отдавна, още когато родителите й все още бяха живи. След като те умряха, тя замина някъде за няколко години. Даваше къщата си под наем. Когато се върна, не желаеше да се мяркам наоколо.
— Защо?
— Ами би могло да се каже, че помежду ни се породи спор. Проблеми между съседи. Обичах да свиря с китарата си, усилвайки звука максимално. Нощна птица съм, тя беше привлекателна жена, аз бях самотен, но Тери не проявяваше никакъв интерес. Веднъж направо побесня без никаква причина и ми нареди да се махна от собствеността й. Ала после започна да вика сина ми и той й правеше същите услуги като мен.
— Отношенията помежду ви останаха ли добри?
— Едва ли би могло да се каже така. По едно време си помислих, че бихме могли да се срещаме от време на време, разбирате какво имам предвид, естествено. Но тя не беше готова за истински мъж. В спалнята си имаше нещо като олтар, посветен на някакъв обожател, когото познавала отпреди години. Както и да е, няколко пъти се държа враждебно с мене. Залостваше портата, човек трябваше да натиска звънеца, после се включваше домофонът й. Не ме пускаше да вляза. Аз съм човек, който разбира от намеци. Е, тя загуби от всичко това — Кетрик прокара ръка през бялата си коса.
— Добре. Насочвам вниманието ви към нощта на тридесети март.
По лицето на Джери се появи величествен израз, чието значение беше: „Аз съм на вашите услуги.“
— Чухте ли нещо необикновено тази вечер?
— Разбира се, че чух. Чух изстрели.
— В колко часа беше това?
— Около единадесет и половина. Бях задрямал в креслото си във всекидневната стая и чух изстрелите.
— Колко изстрела чухте?
— Два.
— Какъв беше интервалът от време между изстрелите?
— Ммм. Около минута. Направо скочих от креслото, казвам ви истината, изтичах до прозореца и вдигнах щорите. Изстрелите прозвучаха от къщата на Тери. Наведох се напред с широко отворени очи, разбирате те, нали, и вперих поглед към портата. Тя беше отворена, сякаш тя очакваше някой посетител. Видях човека, който тичаше с всичка сила по пътеката. Той скочи в колата си и офейка.
— Идентифицирахте ли този човек на следващия ден в полицията сред група от други мъже?
— Да. Мога да го идентифицирам и днес.
— Виждате ли този човек сред присъстващите в съдебната зала?
— Да, разбира се — отговори Кетрик. — В противен случай не бих дошъл тук. Това е подсъдимият хей там.