— Съжалявам, господин съдия, понякога човек му е трудно да се въздържа.
— Доктор Клозън — заговори Колиър. — Нека се върнем отново на въпроса за вашата работа…
— Ваша чест, възможно ли е да известите свидетеля да използва граматически правилни изречения?
— Винаги използвам граматически правилни изречения — прекъсна я Клозън.
— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, госпожо Рейли, че доктор Клозън не е в състояние да приказва по друг начин. Той дава свидетелски показания от двадесет години в този съд. Всички ние трябва да приемем начина му на изразяване — каза Милн. Някои хора от публиката започнаха да се кискат.
— Можете ли да определите кога е настъпила смъртта въз основа на събраните от вас медицински данни?
— Проучихме внимателно костите с цел да определим кога е загинала жертвата. Въпреки това не бихме могли да твърдим нищо със сигурност. Десет години. Възможно е и повече. Това е по-скоро догадка на експерти в тази област.
— Идентифицирахте ли след това чии са останките? — попита Колиър.
— Анализирах костите и зъбите, за да определя възрастта на покойната. Проверката на докладите във връзка с безследно изчезнали лица в областта Южно Тахо разкри случай на изчезване на младо момиче, живеещо на около петнадесет мили от мястото, където намерихме останките близо до хребета Ангора. Данните от зъболекарския картон и пръстовите отпечатъци потвърдиха, че останките принадлежат на Темара Суит. Намерихме катарама на колан. Близките й го разпознаха и потвърдиха, че е неин. Освен това върху часовника й имаше надпис „Темара“.
След като съдията Милн обяви края на заседанието и съдебните заседатели напуснаха залата с безизразни лица, Нина последва Колиър в тесния му кабинет в сградата на прокуратурата.
Голите стени и купчините с папки изглеждаха непроменени. Нина никога не би могла да изтърпи потискащата целесъобразност на всички предмети в този кабинет. Тук трябваше да се намеси Сенди с нейните кошници и планове за озеленяване на интериора. Така може би помещението щеше да се оживи. Колиър окачи сакото си върху дръжката на вратата и се отпусна в креслото си. Чувстваше се удобно, сякаш бе попаднал в леглото си, и веднага се зае да прегледа документите, които секретарят му връчи още на влизане в кабинета.
— Независимо от това как ще приключи процесът, след него ще ви купя едно растение в саксия — заяви Нина.
— Какво? О, не си правете труда. Подарявали са ми цветя, папрати, сукуленти и кактуси. Всичките загиват. Няма пряк достъп на слънчева светлина, забравям да ги поливам — той остави документите на бюрото, облегна гръб в креслото, след това сложи ръце зад главата си и въздъхна. — Тъжна работа — измърмори прокурорът. — Става въпрос за един извънредно важен свидетел по делото, над което работя, свързано с мексиканската мафия. Един от адвокатите на защитата открил, че жената е незаконна имигрантка в САЩ, и съобщил за това на Имиграционните власти. Сега тя ще бъде депортирана в Гватемала с децата си. Бог знае колко й е струвало да пристигне тук. Тя ще си помисли, че адвокатите са съсипали живота й, и в известен смисъл ще бъде права.
— Твърде лоша работа — отвърна Нина, изпитвайки чувството, че е проявила лицемерие. Колегата й се бе отървал по съвсем законен начин от враждебно настроен свидетел на обвинението. Това беше заслужаваща порицание, ала допустима тактика от страна на защитата.
Колиър изглеждаше толкова изтощен, толкова смирен. Ризата му очевидно бе престояла смачкана цялата нощ в сушилния агрегат. Беше затворил очи, ръцете му все още бяха скръстени на тила, като че за миг се беше унесъл в сън. Всекидневната работа, свързана със съдебни процеси, налагаше хората, които я практикуват, да излизат в пенсия на около четиридесет и пет години. Тялото реагираше на стреса или с инфаркти, или с пристрастяваше към още повече съдебни дела. На колко години беше Колиър? Четиридесет? Петдесет? Ако станеше областен прокурор на административния окръг Ел Дорадо, дните му в съда щяха да намаляват в естествена и логически приемлива прогресия, докато свършат съвсем.
Странно. Те бяха противници, а ето че Нина беше в кабинета му и се тревожеше за здравето му.
Седнала на сгъваем метален стол от другата страна на бюрото срещу него, тя го изучаваше внимателно. Той имаше повече възможности, по-богат професионален опит, повече колеги, с които можеше да споделя проблемите си. Ала Нина разполагаше с по-голяма свобода, повече шансове за финансов успех и не трябваше да се обременява със събирането на доказателства както него.
— Вие имате нужда от човек, който да се грижи за вас — каза тя и прокурорът подскочи.