— Всичко, което правим в това положение, е тактика за спечелване на процеса — възрази Колиър. — Дори искреността.
— Няма да пледирам единствено за това обвинението за предумишлено убийство да бъде снето от Кърт — заяви Нина. — Нека постъпките ми говорят сами за себе си.
— Просто все още не сте получили достатъчно добра оферта. Всъщност разигравате обичайната игра на защитата в такива случаи. Само вижте какво направихте — намесихте в делото Ралф Кетрик и го подхвърлихте на съдебните заседатели, за да отвлечете вниманието им от…
— Той няма алиби. Ралф е единственият човек, поддържал някакъв контакт с Тери. Баща му излъга, за да го прикрие…
— А може би вие просто объркахте баща му. Или твърдите, че и двамата са замесени в този случай?
— Нищо не твърдя. Само посочвам несъстоятелните моменти в становището ви, когато те попаднат в полезрението ми. Няма да ви помогне фактът, че въвлякохте убийството на Темара Суит в делото.
— Би трябвало да се откажете, докато все още водите.
— О, хайде да не приказваме повече за делото, Колиър. Прекалено съм уморена, за да споря с вас точно сега.
— Предложението ви е твърде добро — поднесе коментара си Колиър. Двамата приключиха вечерята сред приятна тишина. Прокурорът я закара до паркинга на съда и каза: — Ще ви призова на свидетелската ложа след госпожа Суит. Утре е петък и Милн ще обяви рано края на работния ден, затова предполагам, че ще трябва да отговаряте на въпросите ми в понеделник сутринта. Нервна ли сте?
— Не. — Нина лъжеше. Преди началото на процеса беше сънувала особен сън — още когато в първите дни се вдигна шум, че ще бъде призована като свидетел. Беше съвсем гола, държеше в ръка единствено куфарчето си, с което се опитваше да се прикрие, усещайки мъчително физическите си несъвършенства. Образните представи на публиката нахлуваха в ума й, тя разбираше критиките на хората, осъдителните им думи, отправяни към нея, докато я водеха към свидетелската ложа. Там трябваше да се обърне лице срещу лице със своя обвинител.
— И сте готова да направите самопризнание? — попита съдията, чието лице постепенно придобиваше безмилостните, изкривени от злоба черти на Тери Ландън. Съдът, публиката, прокурорът се сляха в една безлика тълпа, вторачила в нея обвинителен поглед.
— Какво трябва да призная? — беше попитала Нина в съня си. Прозвуча оглушителен смях. Всички присъстващи в залата знаеха какво трябва да признае, ала тя самата не знаеше. Объркването й, вцепенението, което я довеждаше до ужас, караше всички да се смеят още по-оглушително. Те виждаха всичко в нея, дори онези тайни, които Нина не желаеше да признае пред себе си. Съдията измъкна отнякъде видеокамера и започна да я заснема, докато тя се опитваше да прикрие срамните си части…
— Не ме е страх от нищо — каза тя, цитирайки надписа от емблемата върху шапката на своя син, която понастоящем се намираше в шкафа с веществените доказателства в полицията. Само ако Колиър знаеше…
— Е, добре. Желая ви успех в работата ви тази вечер.
— Довиждане. Желая всичко добро и на вас. — Изричайки това полуиронично пожелание за лека нощ, Нина се отдалечи с колата си.
39.
— Призовете Джесика Суит.
Майката на Темара зае свидетелската ложа в петък, единадесетия ден от процеса. Навън сияеше един от 307-те слънчеви дни, на които се радваше Тахо всяка година — ясен, прекрасен ден в края на юли. Съдебните заседатели се бяха разделили на две групи: инертни и следящи внимателно развитието на процеса, ала Нина знаеше, че те бяха единодушни по един въпрос. Всички те с удоволствие биха отишли където и да било другаде, само не тук — в тази лишена от въздух зала, изпълнена с напрегнати емоции и смърт.
Всички хора, свързани по някакъв начин с процеса, днес присъстваха в залата, за да гледат филма на Тери.
Лицето на госпожа Суит беше по-загоряло в сравнение с последния път, когато я бе виждала Нина — ако това въобще бе възможно. Крепкото й здраве трябваше да напомни на съдебните заседатели, че дъщеря й би живяла години наред, без да се тревожи от здравословни проблеми. Посребрената й коса бе подстригана по-късо отвсякога, тюркоазените й обици подчертаваха дълбочината на сините й очи. Изглеждаше почтена, внушаваща доверие. Жените в състава на съдебните заседатели щяха да решат, че е надежден свидетел, комуто могат да се доверят.
Нещастието й можеше да бъде забелязано в съвсем близък план от начина, по който ъгълчетата на устните й бяха отпуснати надолу. Съдбата й беше белязана с изчезването на единственото й дете, бе преживяла години в мъчително очакване. Бе последвал инцидентът, по време на който съпругът й бе осакатен. Накрая бе преживяла последния удар, откривайки, че дъщеря й е била мъртва през цялото време. Ала тя беше силна жена и скриваше нещастието си по възможно най-добрия начин.