Филмът свърши. Барбет Кейн и другите репортери. Дорийн и Майкъл Ордуей, които шептяха тихо един на друг, заели обичайните си места. Семейство Кетрик, баща и син, седнали на съседни столове вляво. Монти Гласър, продуцентът на предаването „Загадки от истинския живот“, който бе пристигнал тук от Лос Анжелис и вероятно си мислеше какъв страхотен епизод може да излезе от този процес. Джонатан Суит, войнствен, сърдит в инвалидната си количка; детективи и криминолози; възрастни хора, които присъстваха на всички процеси в съдебната зала. Милн и Колиър… и Кърт до нея, който й приказваше съвсем тихо:
— Нещо лошо ли се е случило?
— Нещо съвсем лошо — прошепна в отговор тя. Ала сесията на съда все още продължаваше, тя нямаше време за мислене. Веднага след края на работния ден тя щеше да отиде в кабинета си, щеше да заключи вратата. Едва тогава можеше да обмисли всичко…
— Това ли беше филмът, който направи Тери Ландън и който ви показа впоследствие? — обърна се Колиър към госпожа Суит.
— Да. — Филмът беше представен като веществено доказателство.
— Помолиха ли ви през юни тази година да съобщите на полицията в Южно Тахо името на зъболекаря на Темара?
— Да. Знаех, че са намерили… човешки останки. Отидох да ги погледна. Бях виждала колана по-рано. Тем ми бе казвала, че й бил подарък, ала отказа да ми съобщи кой й го е подарил. И онзи часовник. Със сигурност разпознах останките на своята дъщеря — брадичката й отново затрепери.
— Благодаря ви, госпожо Суит. Нямам повече въпроси — каза Колиър.
Нина подреди мислите си и успя да прогони паниката, обзела ума й преди миг. Джесика Суит спокойно очакваше въпросите й, отпуснала ръце в скута си.
— Откога сте омъжена, госпожо Суит? — попита тя.
— През есента ще станат тридесет и пет години.
— Как се разбираше съпругът ви с Темара през годината, когато изчезна дъщеря ви?
— Ако имате предвид онзи глупав полицейски доклад…
— Но вие извикахте полицията, нали?
— Да, но…
— Но съпругът ви наистина е блъснал Темара по стълбището, в резултат на което сте я водили до болницата и дъщеря ви дълго време е имала белези по тялото си?
— Лекарите извикаха полицията, не аз. Това беше нещастен случай, но когато полицаите ми дадоха да подпиша доклада, ми се струваше, че…
— Че той я е нападнал? Подписахте ли полицейския доклад?
— Да. Бях ядосана на Джонатан. Не бяха повдигнати никакви обвинения. Беше нещастен случай, казвам ви. Аз присъствах там — тя направи широк жест с ръце, след това стисна здраво брадичката си, сякаш по този начин искаше да престане да приказва.
— По това време между съпруга и дъщеря ви възникваха ли разправии?
— Да, няколко. Това беше естествено. Той беше загрижен заради начина, по който се държеше тя.
— Когато Темара изчезна, вие твърдяхте убедено пред полицията, че тя не е избягала, нали така?
— А-ха. Знаех, че не е избягала от къщи.
— Защо бяхте толкова сигурна? Тя е имала проблем с наркотиците. Заплашвала ви е, че ще напусне дома си. Не се е разбирала с баща си. Не е разговаряла с вас… Защо бяхте толкова сигурна?
— Просто знаех, че няма да ни напусне по този начин.
— Излиза ли господин Суит навън същата нощ, след като се върнахте от събранието?
— Не!
— Вие сте били загрижени за нея. Значи той не е излизал да я потърси?
— Казах ви, че не е.
— По това време господин Суит беше ли прикован на инвалидна количка?
— Не. Катастрофата с колата се случи следващата година.
— Вашият съпруг също е дал свидетелски показания, госпожо Суит. Преди дванадесет години. Очевидно е, че не сте ги препрочитали напоследък, подготвяйки отговорите си пред съда. — Нина представи своето копие от показанията на господин Суит.
— О, да. Той изтича навън за около половин час, ала не я намери.
— Откъде знаете, че е така?
— В показанията е посочено, че…
— Вие лично знаете ли със сигурност, че той не я е намирал?
— Ваша чест, допустимо ли е подобно нападение срещу съпруга ми? — попита госпожа Суит и се размърда на мястото си.
— Трябва да отговорите на въпроса — заяви Милн.