Може би дрямка от няколко минути щеше да й помогне. Тя отпусна глава на бюрото и заспа.
Когато се събуди, през обърнатия към езерото прозорец се виждаше залезът на слънцето. Беше осем часът и тридесет минути в топлата лятна вечер — през лятото в Тахо се смрачаваше късно, — луната тъкмо изгряваше, въздухът беше уханен, опияняващ. Мускулите на раменете й бяха изтръпнали, очите я боляха, като че бе преживяла пясъчна буря в пустинята Гоби. Нина стана, прозина се и вдигна щорите от прозореца с изглед към езерото.
След кафеникавите заблатени земи езерото Тахо докосваше спокойното ведро небе и го подпалваше, разстилайки розови, оранжеви и червеникавопурпурни багри, докъдето поглед стига. В далечината зад езерото западната планинска верига изпъкваше с черния си цвят на фона на феерията от пъстроцветни светлини, разсичайки и небето, и водата. Чайки се носеха в бавен танц над водната шир. Никой не се спускаше по пътеката към брега.
Слънцето беше залязвало над тази величествена панорама милиони години. В този миг великолепието на природата беше ненадминато.
Ала залезът не притежаваше човешки измерения. Нина беше сама в малък, изолиран кът на природата сред планините със своите грижи и проблеми, а залезът я изпълваше с усещане за самота.
Тя докосна белега върху гърдите си. В такива моменти това й беше станало навик. Какво беше казала Сенди? Нещо, свързано със страха — да, страхът издълбавал дълбок прорез в тялото й.
Нина взе записките, които си бе водила през деня, и започна да прелиства страниците, спирайки отново на картинката с двете животни. Животни с човешки глави… зима, кожени палта…
Телефонът иззвъня. Тя откъсна поглед от прозореца и вдигна слушалката.
— Нина? Прибирай се — каза й Мат. — Боб отново изчезна.
40.
— Тръгна с велосипеда си надолу по пътя към пресечката. Трябваше да се върне след десет минути, преди да се е стъмнило. Това стана преди час. Обиколих всички улици, гледах навсякъде — разказваше Мат. Гласът му беше твърд, ала въпреки това издаваше опасенията ми. — Закле се, че никога повече няма да прави това. Закле се пред мене.
— Раницата. Взел ли е раницата със себе си? — попита Нина. Двамата стояха до вратата и гледаха към улицата.
— Не е. Тя е в детската стая. Не е оставил никаква бележка. — Андреа, застанала зад Мат, бе отпуснала ръце върху раменете на Трой и Бриана, опитвайки се да изглежда спокойна.
— Трой, Бриана, споменавал ли е Боб нещо за това, че възнамерява да избяга от къщи? Забелязали ли сте въобще нещо особено? — Бриана започна да смуче палеца си с все сила и отворила широко очи, поклати глава. Трой каза, че не е забелязал нищо.
— Нина, хайде да се обадим в полицията — предложи Андреа и й подаде безжичния телефон.
— Не е трябвало да чакате толкова дълго! Защо не ми се обадихте веднага? — изкрещя Нина. — Не е трябвало да го пускате да излиза сам навън! — тя взе телефона. Ръката й трепереше. — Изчезването му е свързано със съдебния процес — извика тя. Под краката й се отвори бездна и тя пропадна в мрачната й паст. Някъде надолу в хаоса Боб падаше заедно с нея.
Нина набра 911. Казаха й да потърси по-старателно наоколо. Синът й беше изчезнал твърде отскоро. Посъветваха я да се обади след един час, ако момчето не се е прибрало. Мат отново излезе от къщи да го търси.
Нина се обади на Колиър в кабинета му. Той й отговори:
— Веднага ще изпратя някого в къщата ти. Моят сътрудник ще пристигне с максимална бързина.
Обади се в затвора. Не бяха виждали там момчето. Обади се у дома на Пол в Кармел, почти до отсрещната граница на щата.
— Пол, Боб изчезна. Не мисля, че е избягал. Сигурно е нещо друго.
— Божичко. Кога стана това?
— Преди час и половина. Сега навън е тъмно, а той знае как аз и Мат изживяваме закъсненията му. Излязъл е на кратка разходка с велосипеда си!
— Какво казват другите две деца?
— Не знаят каквото и да било. Той не е взел нищо със себе си. Зная, че този път не е избягал. Колиър изпрати полицаи да подпомогнат търсенето. Мат излезе и обикаля улиците с колата. Пол, аз… аз изпитах ужасно чувство по време на процеса…
— Проверете във всички къщи от вашата улица. Обадете се в болниците, позвънете на автогарата. Вижте в близките ресторанти. Претърси стаята му. Търси някакви бележки, географски карти, всичко, което изглежда необичайно. Поддържайте телефонната линия у дома ви свободна, в случай че ви се обади — Пол замълча за миг.