— Имам нужда от помощта ти, Пол.
— Слушай. Не се огъвай, опитай се да издържиш. Вече съм тръгнал към тебе. Сега е десет часът вечерта, вече е прекалено късно да хвана някакъв полет на аерогарата, нито пък ще успея да уредя чартърен полет със самолет „Чесна“. Ще пристигна с автомобил. Очаквай ме към два часа през нощта.
— Знаех, че ще дойдеш.
— Въобще не биваше да ти позволявам да ме пропъдиш. Ти просто беше прекалено нервна преди процеса, а аз го приех като лична обида. Помоли Сенди да отиде в кантората. Ще спра на магистралата и ще й се обадя, така няма да използвам телефонната линия у дома ти — изрече мрачно Пол. — Не унивай. Той има нужда от тебе. Не се отдалечавай от телефона!
Минутите се влачеха едва-едва. Андреа отиде с децата у съседите, за да се обади по телефона. Полицаите все още не бяха пристигнали. Нина беше сама в къщата.
Просто не можеше да стои до този ням телефон. Качи се на горния етаж в стаята му, за да потърси някаква следа, но не откри нищо необичайно. Взе пижамата му от пода, сгъна я внимателно и я сложи на леглото му. Тя миришеше на сина й.
Взе тюлена, който Боб бе пъхнал с любов под завивките, и го сложи в джоба си. Той може би щеше да си го поиска веднага? Това беше любимата му играчка.
Телефонът иззвъня, тя се хвърли към слушалката на горния етаж, вдигна я и изрече без дъх:
— Боби?
— Адвокатката ли е? — бавно попита весел мъжки глас, сливайки думите една с друга. Нина веднага разбра кой се обажда.
— Какво искате?
— Искам да разговарям с тебе. Детето ти е при мен и зная, че искаш да го видиш.
— Моля ви, не го наранявайте!
— Обажда ли се на полицията?
— Не — отговори Нина. — Той не е изчезнал от толкова отдавна.
— Това е добре. Много разумно от твоя страна. Не им се обаждай. Ела при мен. Аз и ти трябва да поговорим.
— Разбира се — отвърна Нина. — Добре. Само недейте…
— Ако доведеш полиция със себе си, малкият може да претърпи злополука, преди да си се приближила до него, разбра ли?
— Никаква полиция. Не го наранявайте. Искате ли пари?
— Пари ли? Не ми трябват твоите пари. Както казах, ела сама.
— Добре. Къде?
Ралф Кетрик не отговори веднага, тя чу задъхано дишане и тих вик.
— Боби — о, Божичко!
— При наблюдателницата, откъдето лесничеите следят възникването на горските пожари по хребета Ангора — каза Ралф. — Бъди там, иначе знаеш какво да очакваш. — От телефонната слушалка се разнесе зловещ смях, след това Ралф прекрати разговора.
Пол веднага започна на набира телефонния номер на Нина, щом се отклони по Шосе 101 при Салинас, ала линията даваше свободно. Стигна до прохода Пачеко, спря на бензиностанцията, обещавайки пред себе си, че още утре ще си купи клетъчен телефон, и най-сетне успя да се свърже, ала му отговори Андреа.
— И двамата го търсят, Пол. Нина е с пикапа „Бронко“, а Мат посещава къщите на съседите. Нина мисли, че Боб е отвлечен. Това личи в погледа й.
— Добре. Ти не се отдалечавай от телефона вкъщи. Някой може да се обади, разбираш ли? Имам тук някъде телефонния номер в колата й. Ако по някаква причина не успея да се свържа с нея, когато се върне, накарай я да стои у дома. Похитителите може би ще откажат да разговарят с тебе. След малко ще се обадя до Сенди в кантората.
— Досега би трябвало да се е прибрала. По пътя към къщата идва полицай — каза Андреа.
— Добре. Накарай го да се отнесе сериозно към случая — детективът остави телефонната слушалка на място и отново скочи в колата си. През следващите петнадесет минути гумите на микробуса му скърцаха по острите завои на прохода; не след дълго Пол навлезе в долината Сан Хоакин.
Беше бесен на себе си. Би могъл да е до нея, да предотврати неприятното събитие. Бездруго през последните няколко дни бе направил остра равносметка на поведението си. Чувстваше се почти готов да се върне при Нина и да се извини за безобразните думи, които бе изрекъл. Тя имаше нужда от помощта му. Това не би се случило, ако… Къде ли би могло да бъде детето? Първите няколко часа от изчезването бяха най-важни. Убийства се случваха много по-често от отвличане на деца. Съществуваше голяма вероятност детето да е вече мъртво.
Боб се събуди бавно. Отвори очи и потръпна — беше заобиколен от непрогледна тъмнина. Лежеше върху дървения под на малка стая, която миришеше неприятно, по-точно наистина вонеше. Никога по-рано не бе помирисвал такава задушаваща воня — миризма на разлагаща се плът, която се издигаше нагоре от пода. Нещо беше напъхано в устата му и той не можеше да го изплюе — топка от някакъв плат затискаше гърлото му и го караше да се задушава. Китките и глезените го боляха непоносимо — беше вързан! Момчето започна да се мята диво на мястото си.