Тя се втурна към банята. Да, ключът наистина беше там, прикрепен с тиксо към стената зад огледалото над шкафа. Старият „Колт 45“, заедно с шест патрона, все още си стоеше в сандъчето. Нина зареди пистолета с несръчни пръсти, мислейки си колко й е неприятно да го докосва.
Внимателно постави оръжието на леглото в спалнята си, облече плътна памучна риза над панталоните си, обу дебели чорапи и ботуши с нисък ток. Намери в кухнята големия нож, зави го в тоалетна хартия и го пъхна в ботуша си. Електрическият й фенер беше в пикапа „Бронко“. Трябваше да побърза. Ралф може би нямаше да я чака достатъчно дълго; налагаше се да напусне къщата, преди някой да се е прибрал. Взе заредения „Колт“, провери предпазителя, после го пъхна в големия джоб на панталоните си. Плътната риза прикриваше издутината.
Профуча с пикапа си край Мат, който разговаряше на ъгъла с някакъв съсед. Той се опита да я спре, но тя се престори, че не го забелязва.
Отначало пое по улица „Пайниър Трейл“, стигна до шосето „Апър Тракий“. Лунната светлина се прецеждаше сред черната гора. Тя отмина последната къща, след това пикапът продължи с усилие по стръмнината към кръстопътя, който не беше отбелязан на картата. Пътят се превърна в тясна ивица от чакъл и асфалт, след това Нина премина край поляна, обрасла с висока трева, оградена с дървета, които изглеждаха величествено под лунните лъчи.
Такава прекрасна нощ! Нина поемаше с всичките си сетива съвършенството й, хармонията й, сякаш изгубваше някакво безценно съкровище. Наистина, всичко беше толкова просто. Не я беше грижа дали ще живее, ако Боб беше мъртъв.
Нина спря на половин миля от наблюдателницата, надявайки се, че Ралф няма да чуе пикапа. Намираше се на голяма височина върху хребета, нямаше къде да се скрие. Широчината на билото едва достигаше за пътя. Върховете на околните планини проблясваха с белоснежните си върхове, възвисявайки се високо над нея. От дясната й страна, потънала в ясно разграничени черно-бели пространства, осветявани от луната, се простираше долината Десолейшън Уилдърнес. Създадена преди милиони години от движението на ледниците, тя имаше формата на буквата U и полека се спускаше към езерото Фолън Лийф. Зад нея, още по-далеч вдясно, започваше езерото Тахо, което продължаваше до безкрай. От лявата й страна гъстата гора скриваше къщите, където летовници и местни жители гледаха телевизия, отпуснати на леглата си под топлите завивки. Всички те се наслаждаваха на спокоен, сигурен живот. Нина си помисли, че може би никога повече няма да може да изпита техните съвсем обикновени радости. Тихо, съвсем тихо тя продължи да пълзи напред сред смърчовете и боровете, които хвърляха сянка върху пътя, спирайки слабите лунни лъчи.
Пол се обади още веднъж на Андреа от бензиностанция на Шосе номер 5, на няколко мили северно от Стоктън. Знаеше, че не бива да звъни у дома на Нина, ала не можа да се въздържи.
— Тя още не се е върнала — каза му Андреа. — Дойдоха двама полицаи и им казах всичко, което знаех. Те патрулират с полицейска кола из целия град и са предупредили всички свои колеги в областите Ел Дорадо и Дъглъс, граничещи със щата Невада.
— От колко време я няма у дома? — попита Пол.
— Въпросът е тъкмо в това, че и ние не сме сигурни. Двамата търсехме Боб, когато тя се приготвяше да излезе с пикапа. Преди известно време Мат я е видял в нейния „Бронко“. Била е сама.
— Значи Нина е била у дома, докато вас ви е нямало?
— За съвсем кратно време, предполагам. После, когато аз се върнах при телефона, тя беше излязла.
Нина би напуснала телефона единствено поради две причини. Първата и по-вероятната от двете беше, че някой й се бе обадил. Второ: тя е била отвлечена. Щом е била сама в пикапа си, първото изглеждаше съвсем възможно.
— Има ли някакви следи от нахлуване с взлом в къщата?
— О, не. Нина беше заключила входната врата. Откакто се прибрах, измина час и двадесет минути. Обадихме се на полицията в Южно Тахо и им разказахме всичко. Пол, какво друго можехме да сторим?
— Остани до телефона. Нека и Мат бъде при тебе. Заключете вратите за всеки случай. Бъдете внимателни. Имате ли оръжие вкъщи?
— Мат има пистолет.
— Иди да го вземеш.
След няколко минути се обади Мат.
— Пистолетът е изчезнал — съобщи той на детектива с развълнуван глас. — Какво става? Жена ми и децата ми са тук! Има ли някаква опасност за тях?
— Не мисля, че ако си останете у дома, би имало някаква опасност — отговори му Пол. Няколко тежкотоварни камиона с осемнадесет колела профучаха по шосето край бензиностанцията с осемдесет мили в час, затова Пол не чуваше добре какво му казват. — Предполагам, че Нина е взела пистолета. Някой й се е обадил и тя е излязла, за да се справи с всичко сама.