Долу, в двора на „Дъхът на шопара“, съвсем млади хора се милваха, спореха, съгласяваха се един с друг, пушеха и пиеха прекалено много и правеха какви ли не неща, съсипващи здравето им, които Пол се бе заклел да избягва, след като получи резултатите от последното си изследване за нивото на холестерола в кръвта. Едър сламенорус младеж долу му напомняше за самия него на деветнадесетгодишна възраст — млад атлет, превърнал се в нихилист. Сега Пол си помисли, че дългата му коса изглежда раздърпана; дали прекомерно щедрите родители плащаха за напитките на този хубавец и за небесносинята „Миата“, която бе паркирал на улицата?
Детективът се приближи до огледалото, сложено на вратата в кабинета, и разгледа четирите сиви косъма точно над бретона си. Беше се появил още един — номер пет. Той изскубна и петте.
Е, поне имаше бретон. Не биваше да се оплаква. Все още разполагаше с внушителни рамене, с бицепси от славното време, когато играеше футбол. Къде ли беше футболната му топка? Той разрови наоколо и я откри в един забравен ъгъл, протягайки ръце напред в серия от въображаеми пасове. Хрумна му ужасна мисъл. Може би точно в този миг подобни купони бяха в разгара си, а той не беше поканен.
Изведнъж осъзна колко самотен се чувства. Спомни си лицето на Нина от миналата вечер, когато бе заговорила за бащата на Боб; кафявите й очи се отклониха от него и сякаш потънаха в онази история, която все още управляваше живота й. Тя беше дала ясно да се разбере, че темата за Кърт Скот е табу.
Пол би трябвало да уважи това. Нямаше право да нарушава неприкосновеността на вътрешния й мир. Това беше въпрос между Нина и Боб.
А той… той беше просто приятел. Не му харесваше да мисли така за себе си. Искаше да се приближи повече до нея. Ето защо Скот ставаше и негов проблем. Непреодолимо чувство на вътрешно безпокойство обзе сърцето му, нашепвайки: „Направи нещо!“
Извинявайки се мислено на Нина, той седна пред компютъра си и напечата една команда. В наши дни не беше възможно човек просто да изчезне. Никой не можеше да се измъкне от прегръдките на компютърната мрежа.
— Сенди? Би ли дошла при мен за минута?
Сенди, която тъкмо в този момент минаваше край вратата на Нина, отговори:
— Да. Само ми позволете да взема замръзналото кафе от фризера. След това ще го измеря внимателно и ще го смеля. След това ще намеря златния филтър и всичко останало.
След няколко минути тя се върна в кабинета на Нина с две чаши току-що приготвено питие.
— Благодаря — каза Нина, вдишвайки приятния аромат. — Вече наистина се събуждам.
Сенди погледна часовника си.
— Четири часът следобед. Тъкмо по график.
— Не ти харесва, че замразявам кафето, нали? — попита Нина. — Смяташ, че това е загуба на време.
— Това е ритуал на белите хора от средната класа — подчерта Сенди. — Вие не се бъркате в моите ритуали, аз пък няма да се бъркам във вашите.
Поемайки силното кафе на малки глътки, Нина се поинтересува:
— Получихме ли последното плащане по случая Ландън?
— Счетоводният баланс е приключен. — Сенди се върна на бюрото си и погледна компютъра. — Предварителният хонорар на адвоката е изцяло изплатен — заяви тя.
— Отлично — възкликна Нина. Тя взе микрофона и започна да диктува.
— Като заглавна част на бланката за писмо: До Тери Ландън.
В края на деня Сенди донесе писмата, които Нина трябваше да подпише, и отбеляза, че Нина е била изумително любезна в писмото си.
— Вие я смазвате до смърт, а след това й пожелавате „всичко хубаво“.
— Това е стандартната застраховка в нашия бизнес. Не давай никакъв повод да ти възразят. Стискай ми палци. И се моли да подпише формуляра, с който ме заменя с друг адвокат. Така ще ми позволи да се измъкна от случая.
— Какво е направила, че да попадне в списъка на вашите клиенти?
— Много неща. Не забравяй да отбележиш на календара, че след една седмица трябва да й изпратиш още един формуляр, придружен с обяснително писмо. Ако не го върне подписан, ще изпратя искане до съда за издаване на решение по случая.
— А какво да правя, ако се обади по телефона?
— През следващите няколко дни ще следиш телефонните обаждания. Няма ме за Тери Ландън.
— Ще бъде направено.
Пол усещаше сърбеж по пръстите си. След няколко часа търсене в компютърната мрежа беше установил, че Кърт Скот не живее в Монтерей, нито в Пасифик Гроув, в Кармел, Биг Сър, Сийсайд, Марина, Салинас, нито в Кармел Вели. В Калифорния той нямаше досие за присъда, издадена след извършване на углавно престъпление — поне в главните административни окръзи, където подобна информация беше компютризирана. В пътната полиция нямаше регистрирани нарушения на негово име. Освен това той не притежаваше шофьорска книжка, издадена в Калифорния.