— Ченге ли си? — попита го тя.
— Не. Смених работата си. Сега имам детективска агенция.
— Е, надявам се, че печелиш повече пари.
— Повече от Рони — изтъкна Пол.
— Хм! Съмнявам се. Рони е гинеколог.
Реши да остави тази забележка без коментар.
— Слушай, Триш, можеш ли да ми направиш една услуга? Тя е нещо съвсем дребно, всъщност почти незначително.
— Като например?
— Търся един човек.
— Наистина си се променил. Никога не бих се досетила, че се занимаваш с подобно нещо.
Пол остави без внимание думите й.
— Този човек може би е учил в Университета в Рино, щата Невада, може би това е било по времето, когато самата ти си следвала там — в началото или в средата на осемдесетте години. Помислих си, че може би си запазила някои стари университетски албуми…
— Защо го търсиш?
— Неговият прапрадядо иска да му остави в наследство имуществото си — излъга Пол. — Кой знае, човекът може би ще бъде много признателен, когато узнае, че си ми помогнала да го открия.
— Такъв лъжец си, Пол — заяви Триша, ала беше достатъчно развеселена, затова отиде и донесе старите годишни албуми и започна да търси Кърт Скот.
Мъглата се сгъсти зад прозореца на Пол. Беше започнал да се нервира, ровеше в миналото, преследвайки човек, което не му влизаше в работата. Такива занимания никога не донасяха пари. По-добре щеше да постъпи, ако си купеше лотариен билет. Така поне щеше да има шанс едно на милиард.
— Ти си истински щастливец! — възкликна Триша. — Намерих го в един от годишниците на Рони. Кърт Дж. Скот в класа от 1981 година. Завършил е две години преди аз да постъпя в колежа.
Това беше истински джакпот!
— Какво трябва да направя, за да те накарам да ми изпратиш фотографията му по факса?
— Обещай никога повече да не ми се обаждаш. Или пък се обаждай по-често.
— За да направя така, ще трябва да ми изпратиш и всичко останало за него — заяви Пол. — Спортни отбори, в които е участвал, клубове, всичко останало, с което е бил замесен.
— Ще се наложи да откъсна няколко страници. Бих могла да направя това. Рони ми купи факс за Коледа.
— Сега ли? Ще направиш това веднага? Това е прекрасно, Триш. Ти винаги си била добро момиче.
— Не, винаги съм била лошо момиче, Пол — поправи го Триша. — Затова толкова си падаше по мен. Но ще ти помогна заради доброто старо време. Заради начина, по който крещеше, когато беше най-силно ядосан.
— Значи това си спомняш за мене? — попита Пол.
— Тогава беше толкова сладък.
Боб трябваше да остане в училище до късно, за да навакса някои от упражненията, които бе пропуснал, докато го нямаше в клас. Вуйчо му Мат трябваше да го вземе, ала за него бе изникнала неочаквана задача — трябваше да издърпа колата на някакъв човек, блъснал се в крайпътно дърво недалеч от залива Емърълд. Той щеше да пристигне в училище при първа възможност. Боб трябваше да го чака пред кабинета, ако учителката го накараше да напусне класната стая.
Наистина, в четири и половина госпожа Ийгър затвори учебника си и изведе всичките деца навън.
Една след друга коли, управлявани от майки и бащи, спираха пред училището и отвеждаха децата. Боб седеше на една пейка пред кабинета и си задаваше въпроса дали е останал някой вътре, зад щорите. Макар че на паркинга все още имаше няколко автомобила, училището беше пусто, сякаш населявано от призраци, без врявата на децата.
Боб реши да влезе в кабинета и да чака там. Натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Извади монета от двадесет и пет цента от джоба си и се обади в кабинета на майка си. Отговори му телефонният й секретар. Вероятно вече минаваше пет часът. Момчето потърси още една монета; искаше да се обади на леля си у дома, но си спомни, че на обед я бе дало на Джеспър за мляко. Значи просто трябваше да почака.
На паркинга остана само една кола. Една от вратите й се отвори. Голямо черно куче изскочи отвътре и се спусна направо срещу момчето.
— Хей! — изкрещя Боб. — Махни се! — Той скочи на пейката и вдигна крак, готов да го изрита. Кучето спря, завъртя опашка и близна обувката на Боб.
— Хичкок! — извика жената. — Ела тук, момче — тя затича след кучето, влачейки след себе си дълга каишка. — О, здравей — рече тя. Ти беше Боб, нали?
8.
Чичо Мат спря пред училището големия жълт камион, с който извличаше катастрофиралите автомобили. Жената и кучето й си бяха отишли преди няколко минути.
— Съжалявам, че закъснях, Боб. Добре ли си?
— Да, вуйчо Мат.
— Хей, момче, бързо се стъмни, нали? Просто не усетих кога ме настигна мракът.