— Това не ми създаде никакви проблеми, вуйчо Мат. Просто си седях на пейката през по-голямата част от времето.
— Написа ли домашните си?
— Да.
Мат включи радиото.
— Онази дама, познатата на мама, щеше да ме закара у дома. Не й хареса, че съм останал сам в тъмнината.
— Коя дама?
— Тя има едно черно куче, което се лигави непрекъснато. То е истински боец. Жената го пуска да броди из полето, когато всички са си отишли у дома. Не се тревожи. Тя почиства след него.
— Как се казва тя, Боб?
— Тери. Не си спомням фамилното й име. Както казах, тя е приятелка на мама.
— Правилно си постъпил, че не си се качил в колата й, макар че е приятелка на майка ти. Така трябва.
— Но известно време потичах с нея и кучето й.
— Трябвало е просто да ме изчакаш. Какво щеше да стане, ако бях дошъл, докато те нямаше?
— Но ние бяхме в полето наоколо — възрази Боб, макар че Тери бе настояла той да се разходи с тях по улицата. Той бе отказал и жената му каза: „Да, разбирам, че не искаш да ядосаш майка си.“
Тя се бе държала мило и бе пожелала да й разкаже за пътуването си до Монтерей. Дори беше казала, че името Кърт Скот й звучало познато, затова дори може да му помогне в търсенето.
Боб бе споделил с нея, че е обещал на майка си да не търси сам този човек, докато тя не помисли по този въпрос, но Тери бе възразила: „Е, Боб, аз нищо не съм обещавала, нали?“
Може би изражението на лицето му накара вуйчо Мат да омекне.
— Всичко е наред, наистина — каза той. — Ето че нищо лошо не се е случило. Как ще кажа на майка ти, че съм виновен за закъснението ти тази вечер. Неприятно ми е да я тревожа заради това.
— Не е необходимо да й казваме, че си закъснял. Аз нямам нищо напротив.
— Предполагам, че тя ще бъде по-спокойна, ако не научи, че съм те оставил да се грижиш за себе си няколко минути.
Боб изпита облекчение. Вуйчо Мат не смяташе, че разговорът му с Тери е нещо лошо, затова не беше необходимо да се чувства виновен.
Както и да е, вероятно никога повече нямаше да я види.
Както се оказа впоследствие, Пол попадна на купон в чест на свети Патрик, изрази уважението си към бог Дионисий, който му се отплати с мъчително главоболие в събота сутринта. В неделя се отби в кабинета си, носейки очила, за да предпази очите си от мъглата, и намери на ниския шкаф няколко нагънати листа факсова хартия. Машината винаги ги освобождаваше на това място.
Изпратената по факса фотография на Скот показваше едър млад мъж с дълга тъмна коса, отметната над челото му. Беше облечен в поло и гледаше сериозно в камерата. Чертите на лицето му бяха напълно нормални, нямаше вдъхващо страхопочитание чело, нито щръкнал нос или дълъг врат с издадена адамова ябълка; по лицето му нямаше косми.
Човек може да си направи различни изводи за някой студент от начина, по който той насочва погледа си към камерата за снимка на целия курс, дори ако качеството на фотографията не е добро. От факта, че носеше поло, Пол реши, че Скот не беше изявен радикал. Изразът на лицето му подсказваше, че не е човек, изкушен от приятното прекарване на времето; просто се отнасяше сериозно към собствената си личност. Дългата коса? Младостта — това бе всичко; по-късно в живота си би могъл да стане банкер в корпоративна финансова институция. Нормално тегло — не беше нито бегач, нито защитник във футболен мач.
Следователно… типът ученолюбив студент, прекалено едър, за да остане незабелязан. Пол продължи да мисли за лицето на младия Скот още една-две минути. Добре очертани устни, потънали дълбоко в черепа очи, много светли — по всяка вероятност бяха сини или зелени. В тях личеше силата на характера му.
Запомни основните белези: Кърт Дж. Скот. Главна особеност — влечение към музика. Второстепенна особеност: германец. Е, това съвпадаше с всичко, което му беше разказал Харлан.
Както и очакваше, следващата страница изобразяваше оркестърът на Университета на щата Невада. Тъмнокосият младеж, седнал зад рояла, чието лице бе заснето в профил, беше идентифициран като Скот. Да. Пианото. „Тип, който си пада по Шопен“ — помисли си Пол. Чувствителен, интелектуален, привличащ жените, както златната рибка притегля към себе си котките. Вероятно не е имал ни най-малка представа как да започне играта на ухажване с тях…
Следващата страница беше посветена на леката атлетика. Кърт Дж. Скот, стиснал копие в ръка. Е, за това бяха необходими рамене. Скот стоеше на лекоатлетическия стадион, копието щеше да излети всеки момент от хватката му; очите му бяха заслепени от силното слънце. Беше облечен във фланелка без ръкави и шорти. Имаше стройно, средно на ръст тяло, с добре очертани мускули. Зад него няколко други момчета се занимаваха с дълъг скок, виждаха се и празните пейки около игрището. Скот беше отбелязал рекорд при хвърлянето на копие през първата година от следването си в колежа.