— Вижте. Пристигнах тук, за да получа информация от вас.
— Тя не ви е разказвала нищо, нали?
— Не много.
— И трябва да й съобщите какво сте открили?
— Точно така.
— Тя никога не се отказва — измърмори Скот сякаш на себе си. — Изминаха толкова години оттогава — лицето му се отпусна в израз на страдание, което го бе преследвало много време насам.
— Да, отдавна е било — рече Пол. — Как бихте реагирали на следното предложение — да не се отнасяте към мен както към най-големия си враг. Хайде да се махнем оттук и като възпитани хора да изпием някакво питие. Ще бъде за моя сметка — той хвана ръката на музиканта, който не му оказа никаква съпротива. Двамата изминаха няколко пресечки пеш, стигнаха до хотела на Пол и се спуснаха надолу по стълбището към мазето, където бе разположен ресторант, предлагащ различни вина. Седнаха на малка масичка в ъгъла.
Заведението бе гостоприемно като истинска тъмница, влажният въздух бе пропит с миризма на вкиснало вино. Имаше не повече от пет-шест маси с бели покривки, върху които бяха поставени свещи. Зад стола, на който се бе отпуснал Скот, се виждаше друго помещение с груби каменни стени, в което имаше безброй лавици с хоризонтално разположени бутилки. Сервитьор, облечен в смокинг също както този на Скот, се появи от мрака и им подаде дълъг списък с различни вина.
— Може ли да поръчате вместо мен? — попита Пол. — Някакво бяло вино.
Скот поръча бутилка „Шлос Бибрийх Гевюрцтраминер“ от 1987 година. Сервитьорът им я донесе, показвайки етикета, сякаш долавяше звън от беззвучни фанфари, след това наля една унция от течността и помоли Скот да я опита, превръщайки този ритуал в многозначителна церемония. Приятната атмосфера и доброто вино оказаха благотворен ефект върху двамата мъже. Скот се успокои и изглежда като че бе започнал да наблюдава изучаващо детектива. Отчаянието му бе започнало да намалява и по всичко личеше, че умът му се е насочил към по-ведри мисли.
Музикантът търсеше някакъв изход от положението.
— За Бах — вдигна тост Пол. Двамата изпиха чашите си до дъно. Виното беше ароматно, леко, с дъх на цветя. — Вие наистина умеете да свирите на орган.
— Опитвам се да правя няколко концерта всяка година. Денем работя съвсем друго нещо.
— Къде?
Музикантът не отговори.
— Ще ви платя два пъти по-висока сума, ако й съобщите, че не сте успели да ме откриете.
— Убедете ме с подходяща за целта информация — предложи му Пол. — Това ме интересува, не парите. Разбирате ли, приех тази поръчка, защото изпитвах любопитство що за човек сте.
— Какво искате да научите?
— Защо сте напуснали Америка. Ето, ще ви налея още една чаша.
— Не бива да знаете това. Може да предизвикате вниманието й. А това би било опасно за вас, както за мен е опасно това, че ме намерихте. Тя е напълно луда, разбирате ли?
— Почакайте малко — прекъсна го Пол, поклащайки глава. — Трудно ми е да приема думите ви. Тя е…
— Разбира се, че не ми вярвате. През целия си живот тя е усъвършенствала умението си да разиграва различни етюди пред хората. Знае как да скрие истинската си самоличност.
— Нина наистина има своите недостатъци. В това няма никакво съмнение, ала никога не съм чувал някой да използва за нея прилагателното „луда“. А може би знаете нещо, което не е известно на мен?
— Какво казахте? — лицето на Скот посивя. — Чие име споменахте?
— Успокойте се, господин Скот — посъветва го Пол. Тези чувствителни музикални типове, човек трябва да постъпва много внимателно с тях.
Скот се изправи и приближи лицето си до лицето на Пол.
— Нина Рейли ли ви изпрати? — прошепна той.
— Тук съм във връзка с нея, да. — На разстояние от няколко сантиметра Пол наблюдаваше как облекчението нахлу в погледа на музиканта. Най-сетне той затвори клепачи и отново седна на мястото си.
— Проклет да съм — измърмори сякаш на себе си той. Взе чашата си и я пресуши. Лицето му бързо възвърна здравия си тен.
— Не е ли тя дамата, за която стана въпрос? — попита Пол.
— Нина ли? Не. Забравете всичко, което казах току-що. Направих грешка — предпазливостта на музиканта видимо намаля. Сега той изглеждаше по-самоуверен, отпуснал се грациозно на мястото си. Ала отпуснатите мускули скриваха незабавна готовност за действие. От фигурата му се излъчваше напрегнатост. Той беше по-смел, отколкото страхливото му бягство бе внушило на детектива. Пол разбираше това от движенията на тялото му. Клепачите му бяха притворени повече отколкото на фотографиите, погледът му беше по-предпазлив. Лицето му разкриваше, че той е готов да се бие, ако това се окаже абсолютно неизбежно. — Кажете ми, как е Нина?