— Работата изглежда твърде удовлетворителна. Искаш ли да ти помогна?
— Благодаря, но имаме само една мотика. Така осигурявам вентилация на почвата. В началото на юни този двор ще се превърне в плътен зелен килим.
— Никога не съм успявала да разбера защо искаш да направиш морава тук. Има камъни, борови иглички, гъсталак… Естественият пейзаж е толкова прекрасен, а дворът, който се опиташ да оформиш, ще се запази в този вид само през лятото…
— Не си живяла достатъчно дълго тук, затова не можеш да разбереш — отвърна Андреа, пухтейки. Половината от площта на моравата беше прекопана и превърната във влажна, силно ухаеща почва. — Моравата е признак на човешката цивилизация. Затова местните жители работят толкова упорито, за да имат подобно нещо близо до къщите си. Ние живеем сред тези величествени природни пейзажи и след известно време започваме да изпитваме съжаление към себе си. Затова ограждаме част от земята около къщите си, засаждаме цветя и трева. Така се чувстваме по-сигурни.
— Днес ще бъде топло — отбеляза Нина.
— Как беше снощи? — Андреа се облегна върху мотиката и погледна Нина.
— Благодаря, че се погрижи за Боб. Пол и аз прекарахме чудесно.
— Наистина се радвам, Нина. Ти беше сама прекалено дълго. Защо не го покани да дойде на закуска?
— Аз… предполагам, защото имах друга среща рано призори.
Андреа втренчи поглед в нея.
— Наистина ли? Е, я ми затвори устата, да не глътна някоя муха. Кой е той?
— Значи просто заставаш пред мен и ми задаваш този въпрос?
— Е? — рече Андреа, без да се вълнува ни най-малко.
— Един дух.
— Звучи много тайнствено. Какъв дух?
Нина седна на влажната земя, взе буца пръст и я помириса. Андреа се разположи до нея.
— Вчера, след като приключи делото в съда, видях един човек, когото не бях виждала от дванадесет години — разказа й Нина. Тя стисна буцата пръст и между пръстите й се посипаха песъчинки. — Името му е Кърт Скот.
— Мъж, когото си познавала преди дванадесет години. Хмм. Може би се досещаш, че имам предположение кой е той.
— Да, имаш право. Той е бащата на Боби.
Андреа замълча. После измърмори.
— О, Божичко. Значи в края на краищата Боб го е намерил?
— Каза ми, че не е. Но в четвъртък Кърт стоеше в коридора на съда. Приближих се към него и той изглежда ме позна. Изглеждаше възбуден, беше разтворил ръце към мен. Знаех, че е Кърт, ала в същото време не успях да осмисля случилото се. Сега разбирам какво имат предвид хората, когато казват, че не могат да повярват на ушите си.
— И какво направи? Струва ми се, че аз бих се разкрещяла, ако бившият ми съпруг ме изненада по този начин. Предпочитам тези неща да се уреждат в съда.
— Просто се почувствах объркана, без опора под краката си. Не зная как да обясня състоянието, в което изпаднах. Различни емоции ме разпъваха на кръст. Не можех да се движа. За миг погледите ни се срещнаха. После — и това е странната част от историята — тъкмо го бях познала, разбрах за съществуването му. Осъзнах, че не е някой друг, който просто прилича на него. Не, наистина е Кърт. Но изражението на лицето му се промени. Никога не съм виждала друго лице, изпълнено с толкова… ненавист. След това той изчезна. Втурна се към вратата и побягна към паркинга.
Андреа постави длан върху ръката на Нина и каза:
— Слушай, Нина. Има нещо гнило в щата Калифорния. Първо Боб тръгва да търси баща си. Бинго! След дванадесет години този човек изведнъж се появява. Какво става?
— Не зная. До обяд имах друга работа. Едва по-късно имах време да размисля. Може би той не е очаквал да ме види там и присъствието ми е било ужасен шок за него.
— Моля те. Не е възможно това да бъде просто съвпадение. Защо е дошъл той в Тахо?
— Срещнахме се тук. Вероятно все още има някакви корени в този град. Когато през април миналата година аз напуснах Сан Франциско и се преселих при вас, си мислех, че може да го срещна. Мислех си, че може би той е все още тук.
— Опита ли се да го намериш?
— Прегледах телефонния указател и най-различни други информационни издания. Ала не излезе нищо, затова се опитах да забравя всичко това. След това Боб започна да се вманиачава на тема кой е баща му. Това бе и причината, поради която си помислих, че може би вчера съм си въобразила, а не съм го видяла в действителност. Ала Кърт бе оставил бележка в кабинета ми. Искаше да ме предупреди от нещо и настояваше да се срещнем в седем часа тази сутрин.
— О!
— Бях твърде нервна, но отидох. Той въобще не се появи. Чувствам се ядосана и… отново измамена. Това ме накара да си припомня лошите чувства от миналото.