— Пуснете ме да вляза!
Колиър Хелоуел, заместник-прокурор на област Ел Дорадо, излезе на верандата. Не го беше виждала месеци наред. Сивите му очи изглеждаха зачервени, като че не беше спал през цялата нощ.
— Какво става? Какво се е случило? Тери ли е жертвата? — попита Нина, след като Колиър я хвана за лакътя и я въведе в студиото.
— Боя се, че е така.
— Какво се е случило?
— Изстрел с огнестрелно оръжие — отвърна Колиър. Той си бе сложил тежки бежови гумени ръкавици, носеше стара негладена риза и джинси. Върху обувките си бе нахлузил найлонови предпазни пликове. „Няма чорапи“ — помисли си автоматично Нина. Изглеждаше така, сякаш го бяха измъкнали насила от леглото. Ръкавиците и найлоновите пликове върху обувките му я уплашиха. Обичайният дружелюбен и добросърдечен израз бе напуснал лицето му. Сега мъжът изглеждаше недостъпен и свиреп.
— Тук сме от призори. Готови сме да приключим. А вие къде бяхте?
— Тя се е самоубила, нали? — Нина откъсна поглед от прокурора и затвори очи, опитвайки да се съсредоточи. — Беше ужасно разстроена от всичко, което й се беше случило, състоянието й беше нестабилно…, но излъчването на филма беше отложено за съвсем кратък срок от време… ние спечелихме делото…
— Тя не се е самоубила, Нина — заяви Колиър. Върху пръстите на ръкавиците се виждаха тъмни петна. В тях ръцете му изглеждаха застрашителни, ужасни. — Снощи някой е влязъл в жилището й и я е застрелял. Имате ли някаква представа за случилото се?
— Аз ли?
— Вие, разбира се — отвърна той, наблюдавайки я внимателно. — Утре сутринта елате в кабинета ми. Филмът във вас ли е?
— Имате предвид „Къде е Темара Суийт?“ Не, сега не е в мен, но имам копие от него в кабинета си.
— Искам да го гледам веднага.
— Ще видя какво мога да направя…
— Къде бяхте снощи?
— Аз ли? У дома. В леглото.
— Сама ли бяхте?
— Разбира се. Защо мислите, че съм убила клиентката си?
— Подобни неща са се случвали — отбеляза Колиър. — Вчера в съда между вас се е разиграла неприятна сцена. Вие сте депозирали искане до съда, настоявайки да се оттеглите от случая. Трябва да разбера всичко по случая.
— Разбира се.
Пред студиото спря бял фургон, върху който имаше надпис: „ТЕЛЕВИЗИЯ“
— По дяволите! — изруга Колиър, вперил поглед във фургона. — Трябва отново да вляза вътре.
— Искам да я видя — заяви Нина.
— Не. Няма никаква наложителна причина да го сторите.
— Тя е моя клиентка и е била убита. Искам да я видя — Нина изрече тези думи спокойно, професионално, така че Колиър можеше да я разбере. Нямаше да направи сцена, ако той не се опиташе да я прогони оттук. Прокурорът опита още веднъж да я отблъсне, ала тя скръсти ръце пред гърдите си и каза:
— Няма да си тръгна. — Не разполагаше с време да го накара да я разбере. Трябваше да види Тери със собствените си очи.
Прокурорът хвърли нещастен поглед към хората от новинарския екип, които бяха разтоварили фургона и вече се приближаваха към тях.
— Хайде — обърна се той към Нина, а на офицера пред вратата нареди: — Хей, Майк, прави каквото знаеш, но не позволявай на онези от пресата да влязат тук. Уведоми ме, щом пристигне съдебният лекар. — Прокурорът здраво стисна ръката й, повлече я след себе си, след това я въведе в студиото и затвори вратата след нея.
Нина отново попадна в продълговатата бяла стая, където Тери така гордо й се бе похвалила с колекцията от различни електронни уреди. Ала този път двама детективи от отдел „Убийства“ и един офицер от пожарната команда стояха до стената, очаквайки фотографът да приключи работата си.
Тери лежеше по гръб на килима, близо до дълга лавица. Тялото й бе затиснало дясната й ръка, а лявата беше протегната встрани.
На врата имаше няколко петна съсирена кръв, от които надолу по тялото й се спускаше червеникавокафяв кървав поток; той продължаваше по леко неравния под и се разклоняваше на ръкави, дълги няколко фута.
Офицерът от пожарната си тръгна, а двамата детективи наблюдаваха Нина, като внимаваха да не стъпчат веществените доказателства.
Тъмножълтеникавите очи на Тери се взираха към тавана, лишени от мисъл и блясък. Тънка струйка засъхнала кръв се бе спуснала от дясното ъгълче на устата й, следвайки наклонената глава на жертвата, отпусната върху окървавена възглавница. Между краката й беше подпряна видеокамера.
Фотограф, облечен в жълто-зелено сако с множество джобове, се движеше бавно около Тери, коленичеше, навеждаше се напред, документирайки всяка подробност от това последно унижение — в близък план, под определен ъгъл. Със и без светкавица. Калъфи от камери, яке и една черна бейзболна шапка бяха натрупани близо до вратата, далеч от кървавата сцена; вещите по всяка вероятност принадлежаха на жертвата.