Стената зад работната маса също бе опръскана с кръв и парчета мускулна тъкан. Сякаш в нея беше пробита дупка…
Светлините бяха така ослепителни, нещо тук миришеше лошо, вратата беше затворена, в помещението беше влажно, горещо и…
Ръката на Колиър се появи сред хаоса от гласове и светлини, протегна се и хвана ръката на Нина, след това я отведе до вратата и я отвори. Вече се намираше навън, чувствайки се напълно изумена. Съседи и хора от новинарския екип задаваха различни въпроси, а лицата им изглеждаха грозни от обзелото ги любопитство.
— Кога мога да ви видя? — попита Колиър. Контекстът на въпроса му й прозвуча съвсем нелепо след всичко, което беше видяла: абсурдно почти колкото шумоленето на вятъра в клоните на боровете пред студиото на Тери.
— Какво? — попита Нина. Думите на прокурора я бяха изтръгнали от видението, което още танцуваше пред очите й.
— Трябва да науча всичко, което знаете вие — каза Колиър. — Какво ще кажете да се срещнем в кабинета ми рано сутринта в понеделник?
12.
Двама облечени в униформа офицери излязоха от кабинета на Колиър Хелоуел, прекалено задълбочени в получените инструкции, за да забележат Нина.
— Сега можете да влезете — уведоми я жената на рецепцията. Нина изчака звуковия сигнал и отново влезе в безрадостния свят на криминалното право, където не желаеше да се появява до края на живота си.
В голямата приемна секретарите стояха до телефоните, борейки се да въведат в ред графика за явяване на различни свидетели и да държат под контрол работата на съда. Те приемаха съобщенията за заместник-прокурорите на областта, които обикновено бяха в съдебната зала, утешаваха жертвите и обработваха купища документи. Вдясно работеха адвокатите, оттеглили се в тесни стаи от единия до другия край на стената, подчинявайки се на система с неясна структура, чиито принципи на действие Нина не можеше да проумее. Кабинетът на Колиър беше вторият в дъното. Той излезе навън, спорейки оживено по телефона, който държеше вдигнат до ухото си. Той я видя, кимна с глава, правейки й знак да влезе. Кабинетът не се беше променил много в сравнение с последния път, когато го беше виждала: два пъти повече хартия задръстваше помещението, което на големина бе колкото половината от собствения й кабинет. Стените бяха боядисани в цвят, който мъчно можеше да се определи, и на места се лющеха. Бюра, затрупани под издигащи се към тавана купчини папки; претъркани с документи лавици, гол, одраскан под; никакви картини, растения, сувенири; телефон, компютър, факс плюс един прокурор, който защитаваше интересите на държавата от въртящ се стол. Той беше рошав, любезен или сериозен в зависимост от обстоятелствата, схватлив, претъпкан с кофеин, могъщ.
— Обясни им, че нямаме пари и повече няма да се занимаваме с това — заяви Колиър по телефона. — Кажи им да не си губят повече времето. Ако настояват, ще разговарям директно с тях — изричайки последното изречение с леко заплашителен тон, той прекрати разговора.
Преди да седне, Нина забеляза единствения личен елемент в кабинета — фотографията, която прокурорът гледаше по цял ден, изобразяваща покойната му съпруга. Тъмнокоса жена, атлетична, с прав гръб, яхнала кон. Като далечен фон се виждаха върховете на планината Сиера. Вероятно той самият я бе заснел и усмивката й беше предназначена за него.
— Тези документи бяха ли тук, когато идвах през лятото миналата година? Или от време на време ги сменяте с други, за да освежите атмосферата? — попита Нина и потупа с ръка една купчина от папки, неспособна да я отмести на милиметър встрани. — Монолитни като тухлена ограда.
— О, всяка седмица постъпват нови и изнасяме старите. Никога няма да има достатъчно място, докато не се добера до кабинета в ъгъла, който така страстно желая.
— Което ме подсеща да ви попитам ще решите ли някога да се кандидатирате за главен областен прокурор?
— Обявих решението си миналата седмица. Предполагам, че не сте научила още за него.
— Желая ви успех. Наистина.
— Благодаря. Преди да започнем, искам да ви кажа, че съжалявам за вашата клиентка.
Как би трябвало да отговори на подобни думи? Че самата тя не съжалява? Или просто: „Благодаря“ — като някой потънал в скръб роднина?
Нина кимна и не каза нищо.
— Благодаря, че дойдохте — сивите му очи се отклониха към документите на бюрото му. Беше пъхнал химикал в устата си и дъвчеше връхчето му. Средството за писане стърчеше между устните на прокурора като екзотична черна цигара.