— Сенди, ще посетя ареста и ще остана известно време там — съобщи тя на секретарката си. — Не съм сигурна кога ще се върна.
— В три часа трябва да вземете свидетелски показания под клетва.
— Ще се върна дотогава.
— Би трябвало да го сторите.
13.
Съдебният пристав отвори вратата към дълъг коридор, в който бяха разположени поредица стаи. Върху едната от стените им имаше стъклени прозорци. От другата страна на прозорците бяха изградени подобни по размери помещения, в които бяха задържани обитателите на ареста. Нина седна, извади жълтия си бележник и зачака да види Кърт Скот за втори път след около дванадесет години.
Тя вдигна телефонната слушалка, облиза устните си, за да прогони жаждата, предизвикана от обзелата я възбуда. Беше пристигнала в затвора незабавно, преди да изпита каквото и да било. Чувствата, които сега се надигаха в гърдите й, бяха изцяло лични, съвсем несвързани със случая. Питаше се дали се е променила много. Щеше ли да забележи това той? След това си наложи да се успокои. Той би трябвало да се тревожи за други неща — като например това, че може би щеше да прекара целия си живот в затвора.
Тя прехвърли през ум цялата информация, която й беше известна: Скот беше убил Тери. Той познаваше Тери, а Тери познаваше нея и я мразеше. Защо? Какво се бе случило в действителност?
Щеше да го попита. Междувременно наоколо стана по-мрачно. Тя се вгледа в собственото си минало.
Припомни си как го бе очаквала в „Тинъри“, ресторанта, от който се разкриваше изглед към Носа на Влюбените на Тихия океан. Беше облякла най-хубавата си рокля, тръпнеше от възбуда за новината, която щеше да сподели с него. Кърт бе казал, че иска да дойде направо в къщата й, за да се запознае с нейния баща, ала Нина го беше разубедила. Той трябваше да научи първо за детето й. Искаше да му каже за това, да вдигнат тост за новия живот, който ги очакваше. Мечтаеше да вдигнат чаши тук, на това приказно място, откъдето се виждаха невероятните залези над океана. Скоро щяха да тръгнат за Европа. Ала Нина искаше да му покаже любимото си кътче, надяваше се Кърт да го обикне, както самата тя. Беше наела стая с камина в хотела „Седемте кули“; там от прозореца се разкриваше великолепен изглед.
Часовете отминаваха, той не идваше. Отначало Нина се разтревожи, след това изпита ужас, накрая почувства, че не е способна да се владее. Обади се на служебния телефон на Кърт в Калифорния в управлението на лесничейството, ала никой там не можа да й каже нищо за него. Обади се и в апартамента му, ала не получи отговор.
След това се стъмни, нощта доведе упорит, ситен дъжд. Нина отиде сама до хотела, качи се в стаята, която бе наела, и грохна в един фотьойл с пъстроцветна дамаска, без да съблича мократа си рокля. Дълго време стоя неподвижна, докато накрая заспа. На сутринта й се гадеше, чувстваше се слаба от бременността, ала отиде в ресторанта и попита дали някой не е оставил някакво съобщение за нея. Обади се по телефона отново без никакъв резултат.
Чака до обяд, седнала на пейка в самия край на скалата, наблюдавайки как щастливи хора влизат и излизат през вратата на ресторанта. Следобед започна да трепери.
След това се прибра у дома и отиде да си легне.
На следващия ден разопакова куфарите си, прибра паспорта си в кутията, където го съхраняваше, и се обади до юридическия факултет на Университета в Монтерей. Попита ги дали все още пазят мястото й за есенния семестър. Отговорът беше положителен.
Три или четири месеца не чувстваше нищо, когато мислеше за Кърт. Работеше, бременността й напредваше, ходеше на лекции, опитваше се да оцелее. Гордостта й беше огромна, като желязна стена в сърцето й.
После, един прекрасен съботен ден тя се събуди в малката викторианска къща на леля си и погледна през прозореца. На шест пресечки надолу по хълма се виждаше заливът Монтерей — изумруденозелени багри, смесени с проблясващи пръски тюркоаз на фона на сапфиреносиньото небе. Изгледът беше толкова покъртителен, че плака три дни. Отначало не знаеше защо, ала когато името му се промъкна през стиснатите й устни веднъж и още веднъж, Нина разбра. Когато сълзите й секнаха, тя го зарови дълбоко, дълбоко в съзнанието си, където Кърт вече не можеше да я нарани.
Отминаха дванадесет години.
Той изведнъж се появи от другата страна на стъклото — мъж, облечен в оранжев гащеризон, каквито получаваха затворниците в област Ел Дорадо. Човекът, който сега се беше отпуснал тежко на стола срещу нея и бе вдигнал телефонната слушалка, не приличаше на младежа, когото бе обичала. Левият ръкав на затворническата униформа бе повдигнат нагоре и разкриваше марлена превръзка; дългата мека коса не бе сресана; очите бяха вперени надолу; липсата на дух у него го правеше съвършено непознат. Ала когато сложи ръцете си на масата пред прозореца, Нина видя, че ръцете му бяха ръце на музиканта, когото познаваше — големи, с дълги пръсти, с чисти, квадратни нокти.