— Само ако не беше пристигнала тук — продължи той след минута. — Само ако господин Ван Уегънър не ме бе открил в Германия…
— Пол е посетил Германия? — Нина обезателно щеше да проведе дълъг разговор с господин Ван Уегънър.
— Той спомена, че живееш в Саут Лейк Тахо. Знаех, че тя е тук. Реших да дойда, за да те предупредя.
— Да ме предупредиш… За какво? — Ала тя вече знаеше, само очакваше той да го каже.
— За твоята клиентка. Тери Ландън.
Нина продължи да чака.
— Тя беше моя съпруга, когато се запознах с тебе.
— Твоя съпруга!
— Не съм те лъгал. Бях подал молба за развод. Но… не споделих с тебе някои неща. Че тя се противопостави на развода ни. Че тя и аз имахме дете.
Нина издаде тих звук, дълбоко, сподавено стенание.
— Всичко бе изградено върху лъжи — изрече тихо тя. — Ти се върна тук и я уби. Би трябвало сега да си тръгна.
— Прекрасно. Иди си.
— Защо ли пък да остана тук!
— Не оставай.
— Ти си я убил!
— Не съм. Мразех я, ала не съм я убил. Една от причините, поради която живях далеч оттук, беше именно това чувство на ненавист. Не исках да бъда подлаган на повече изпитания. Не желаех никога повече да я видя. Когато я зърнах зад тебе в съда, ме обзе паника. Помислих си, че тя ще те нарани заради мен. Беше ме проследила до хотела, в който бях отседнал, ала не влезе в стаята ми. Може би се страхуваше от реакцията ми. Затова се обади по телефона. Отначало дори отказах да разговарям с нея.
— Ала си се срещнал с нея. Онази нощ си ходил в студиото й, нали? Защо го направи? За да я заплашиш ли?
— Вече събирах дрехите си в чантата, когато разговарях с нея по телефона. Бях решил да се махна колкото се може по-скоро оттук. Ала тя беше по-умна от мен. Разказа ми една история — лъжа, която със сигурност щеше да ме задържи тук. Може би се надяваше аз да помисля, че през цялото време напразно съм съсипвал живота си, опитвайки да избягам. Каза ми, че ти си родила дете от мен, син. Срещнала се с него в твоя кабинет и научила от момчето, че ти по всяка вероятност не си ми казвала нищо за него. Беше толкова убедителна! Всички тези подробности! Сприятелила се с детето, разказала му за мене и уредила то да дойде в къщата й онази нощ.
— Син? — прошепна Нина. — Казала ти е, че имаш син?
— Тя би могла да измисли каквото си ще, Нина. Но, разбира се, това ме накара да се замисля. Зная какво си изпитвала, когато не дойдох на срещата ни. Знаех, че е глупаво, но си помислих: ами ако е вярно? Ами ако си решила никога да не ми казваш за това? Има ли… възможно ли е това? Имам ли дете?
Смесицата от копнеж и надежда в погледа му почти разкъсаха предпазната й броня. Почти.
— Не — отговори тя. Лъжата притисна тежко сърцето й.
— Тази лъжлива…! По дяволите! — Кърт стовари длан върху масата.
— Онази нощ си ходил там — каза Нина.
Той пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.
— Разбира се, че отидох. Трябваше да бъда там. Ако тя бе казала истината, ако наистина имах… дете, тя можеше да направи всичко… да го нарани. Ти не я познаваш. Никой не знаеше по-добре от мен на какво бе способна тя.
Отидох в къщата й, но тя беше сама. Всичко беше капан. Мисля, че искаше да ме убие.
Опитах се да си тръгна, но тя пожела отново да разровим една стара история. Спорихме. Тя сграбчи старата ми пушка и преди да успея да избягам, стреля срещу мен. Божичко. Никой не може да опише колко болезнено е, когато стрелят срещу теб. Изхвръкнах през външната врата, а тя крещеше след мен.
— Каква е пушката ти? — попита Нина.
— Марка „Ремингтън“. Познах я. Сигурно я е запазила през всичките тези години. Всеки човек тук има пушка.
— О, Божичко, Кърт. Трудно биха повярвали на думите ти. Значи не си занесъл оръжието в къщата й?
— Кълна се, че не съм.
Не би трябвало Кърт да й разказва това; помежду им не съществуваше връзка, типична за адвокат и клиент, ала тя не го прекъсна. Трябваше да научи.
— Тя само веднъж ли стреля срещу теб?
— Странно е, че спомена за това. Стигнах до колата си. Стори ми се, че чувам втори изстрел, когато се намирах на около една пресечка от къщата, но не съм сигурен. Прозорците на автомобила бяха затворени и не зная дали мога да се доверя на възприятията си точно от онзи момент. След това карах дълго време наоколо. Паркирах в местността Джикарила, в храсталака. Раната на ръката ми кървя известно време, но после престана. Знаех, че не е нещо сериозно. Нямаше да умра.
След това… Предполагам, че съм се поддал на шока от преживяното. Дълго време останах на мястото, където бях паркирал, може би дори съм задрямал. Когато се събудих, вече беше светло. Трябваше да отида на лекар, ала бях повече загрижен за онова, което трябваше да възпра, затова се отправих към полицейския участък. Останалото вероятно ти е известно. Заради раната си криволичех по пътя, затова един пътен полицай ме спря.