Обикновено шумното, изпълнено с неизчерпаема енергия домакинство изглеждаше по-тихо от всеки друг път. Мислите на Нина се въртяха все около Кърт и сякаш всички останали бяха придобили нейния навик да поддържат тайнственост около поведението си, като че наистина имаше какво да крият от останалите. А нима това беше нелепа мисъл от страна на Нина? Та какви ли тайни биха могли да имат те от нея?
Ядосана от наглото вмешателство на Пол в личните й дела, Нина не отговори на телефонното му позвъняване. Ако му разкажеше какво бе причинило неговото разследване, той щеше да пристигне с гръм и трясък, разбивайки на парчета бездруго деликатното положение. Не бе задължително новината за убийството в Тахо да бъде съобщена в Монтерей, така че по всяка вероятност той нямаше никаква представа за него. Ако детективът не се беше намесвал в живота й, Тери все още щеше да бъде жива, а Кърт щеше да се намира… на някое сигурно място далеч оттук.
Една сутрин Нина спря пред банката и изтегли документите от сейфа си. Извади стария си дневник, малка подвързана тетрадка с корици от черен картон, пристегната с гумени ленти. През лятото с Кърт, сама в хижата край езерото Фолън Лийф, Нина бе записвала откъси от разговорите си с него, подробности от техните срещи. Бе мислила за него безкрай. Прочитайки дневника след толкова много години, тя преживя още веднъж нощта, когато си бе позволила да се влюби в него.
Живееше край Фолън Лийф от две седмици и се виждаше с Кърт почти всеки ден. Онази безкрайна вечер двамата седяха на разнебитената веранда, наблюдаваха как сенките над езерото се удължават и разговаряха, докато комарите не ги принудиха да се приберат в стаята.
Кърт седна пред старото пиано и започна да свири. Отначало ръцете му докосваха клавишите леко и нежно, музиката се носеше игриво, ала след това зазвуча по-величествено. Нина бе слабо запозната с класическата музика; винаги бе смятала, че тя е прекалено сурова и интелектуална за нея. Не можеше да установи контакт със звуците й; представяше си как мъже с напудрени перуки и мръсни одежди от сатен свирят на лордове и благородни дами в старинни замъци. Тя нямаше нищо общо с тази музика.
Този път беше различно. Нина се облегна на пианото, взирайки се в Кърт. От време на време той вдигаше глава и се усмихваше с полузатворени очи. Тя дълго време го гледа на фона на музиката, а пръстите му над клавишите приличаха на водна повърхност, набраздена от малки вълни под напора на вятъра. Не знаеше колко минути бяха изтекли, ала музиката бе започнала да й действа. Тя се присъедини към Кърт, последва приливите и отливите на мелодията, позволявайки му да я води напред. Усети как той изрисува чрез музика изпълнената с мечти вечер, хлада, лъхащ от езерото, палавия бриз. Сега той я ухажваше, прегръщаше я, милваше я с тази мелодия.
Нина запали свещи край леглото и го остави да я чака там. Водните капки от душа падаха върху кожата й така леко, както неговата музика. Най-сетне, порозовяла от горещината, тя облече жълтия копринен халат — мек като шепа талк, — който Кърт й бе подарил и прекоси боса пода от борови дъски, приближавайки към блещукащата светлина.
Той чакаше на леглото гол, пъхнал ръце под главата си. Сякаш излъчваше сияние. Тъмната нощ ги обгърна — магическа, привлекателна, жадна. Нина беше сама в мрака. Десетки мили наоколо се простираше гора.
Тя седна край него, нищо не му каза, само се наведе и влажната й коса се разпиля като завеса, скриваща целувките им. Нина почувства, че невидимата връзка, създадена помежду им в онези минути, ще съществува винаги; те се бяха слели в едно същество, в нов човек — нито той, нито тя, просто някой по-добър от двамата.
Кърт докосна раменете й и нежно я положи на леглото, разтваряйки халата. Нина видя как той се вгледа в тялото й изумен, в плен на неописуемо удоволствие. Изправи се към него като лилия, отваряща листенцата си към лунната светлина.
Кожата му беше като кадифе, а под нея мускулите имаха желязна твърдост… тя му позволи да я води напред.
Пълното й доверие в него унищожаваше всички бариери, правеше всичко позволено. Така тя изразяваше любовта си.
Всичко това Нина беше написала в дневника си — преживяванията на млада, влюбена жена. Беше забравила всичко. Всичко, което бе почувствала някога.
Не бе изпитвала подобни чувства никога след това.
— Искам да разговарям с вас за вашия клиент — заяви Нина в кабинета на Рийзнър следващия следобед.
— Днес се чувствам изпълнен с благосклонност и желание да помагам на ближните си — отвърна Рийзнър. — Вие сте свидетел как променям графика си за деня, за да ви услужа. Така че възползвайте се. Забавлявайте ме — той отмести японската ваза пред себе си, пълна с пръчки от плачеща върба.